петък, 23 ноември 2012 г.

Двамата мъдреци (суфистка притча)

Някога,в далечното минало живели двама мъдреци. Единият от тях бил заблуден,но много хора вярвали,че той е велик човек.
  Вторият бил истински мъдрец! Бил обладан от свещеното познание и висша мъдрост. И него много хора смятали за велик мъдрец на мъдреците...Т

Тежки времена настанали и народът бил сполетян от жестоко стихийно бедствие. Тогава двамата мъдреци заедно със своите последователи отишли пред Ангелите Съдии,които определят коя душа да отида в рая и коя в ада. След като разпитали всички присъстващи ангелите обявили,че последователите на първия мъдрец трябва да отидат в ада,а на втория - в рая.
 Единият мъдрец и събраните около него хора изпаднали в недоумение. Те попитали Ангелите :
- На какво основание взехте това решение ?
Ангелите отговорили :
- Двамата мъдреци и техните ученици са вярващи. Но първият мъдрец заблуждава сам себе си,че вярва в нещо висше,а всъщност вярва само в себе си. Неговите последовтаели не биха му пвярвали ако нямаха вътрешната нужда да го направят.
А вторият - той вярва в Истината. Неговите последователи са истински вярващи,защото не са търсили във вярата него,а Истината. За това след смъртта ги чака Домът на Истината.
Ако нейните закони са създадени от хората, историята щеше да бъде различно. Но това е реалността, а не теория - така че нашето решение е неизбежно.

четвъртък, 22 ноември 2012 г.

Айните - мистичният народ

Първите сведения в Русия за Камчатка и Курилските острови даlа сибирскят казак Владимир Атласов още през 1697. През август 1711 година седем казаци,начело с атамана* Данило Анцифероф и есаула* Иван Козиревски,на няколко байдари (руски лодки на чукчите) стигат до най - близкият от Курилските острови. Посрещат ги хора с необичаен вид - високи,с дълги бради и коси,облечени в кожи,с бели лица и не продълговати очи,за разлика от якутите и камчатците например.След няколко дни казаците се завръщат в селището Болшерецк и изпращат "записка" до Петър Първи,в която му известяват за откриването на Курилските острови и първата среща с местните жители,които нарекли първоначално "космати курилци" :Д. През 1737 година членът на Руската академия на науките и съратник та Ломоносов изследва Камчатка. В него той дава подробна етническа характеристика на коренното население на остров Сахалин и Курилските острови - а именно айните. Това е първото научно описание на този народ. Проблемите относно произхода на айните,езика и расовата принадлежност остават не добре изследвани. Сега народът населява провинцията Хидака и остров Хокайдо. По външен облик имат европеидни черти. Това рязко ги отличава от обкръжаващите ги монглоидни и тунгунски племена и по - скоро се приближават до антропологичния тип от Югозападна Азия и Океания. От много време те се занимават главно с лов и риболов. Почти не познават земеделието. Въпреки това тяхната култура е богата и необичайна спрямо заобикалящите ги други. От известно време насам много учени се опитват да разгадаят миналото на този народ. Редица хипотези се появиха на бял свят. Едно старинно предание обаче гласи,че айните са дошли на острова от континента. В една от най - старите японски книги,датирана от 712 година пише : Когато нашите августейши прадеди се спуснали от небето с лодка,на този остров срещнали няколко варварски племена,от които най - свирепи били айните. За тях пише и една древна китайска хроника от епохата на Ханската династия (189г пр.н.е - 30г. от н.е.)
През втората половина на 18ти век френският мореплавател Жан Франсоа Лаперуз пръв предполага,че айните са европеидна раса. Той пише,че те имат европеидни черти и са народност,чужда на Азия,дошла тук някъде от запад. През 1860 година известният руски етнограф Л.Шренк изказва мисълта,че айните отначало са живеели на континента. Под натиска на монглоидните народи те са мигрирали през Корея и о. Цушима на японския о.Хонсю,а след това са се установили на о. Хокайдо.През 19ти век редица учени причисляват айните към кавказките народи въз основа на сходството им с европейците. По - късно тази версия се поддържа и от някои японски учени. ( Кодама Суходзамон) Тази хипотеза не се поддържа тъй като излиза нова,че най - древните обитатели на Централна и Източна Азия са монглоиди. На бял свят излиза и хипотезата,че айните са австралоидна раса. Все пак подобна теза се отхвъря бързо поради различията с австралийците и намирането на повече общи черти със сибирските народи в последствие. Следи от съществуването на протоайните са открити от неолита,когато на японските острови е разпространена културата Дзьомон,което значи шарки от въже. Върху керамичните съдове от тази епоха са нанасяни шарки с помощта на обикновено въже. В края на трето и началото на второ хилядолетие преди новата ера населението в южната част на Хокайдо се занимава предимно със събиране на растения за храна,което довежда до по - късно развитие на земеделието. В централната и зиточната част на острова преобладават ловът и риболовът и събирането на морски раковини. Според японските учени протоайните са представители именно на тази култура. Характерни са и останалите до днес купове от раковини около селищата им. Древните айни ядели мекотели в огромни количества,а куповете от раковини представляват цели хълмове,както описват японските изследователи.
С появата на метала в Южен Хокайдо се развива културата Есан,а в центъра културите Ебетсу и Кохоку. На североизток се развива охотската култура на народите дошли от остров Сахалин. През пети седми век силното застудяване обхванало цялата северна част на Тихоокеанския басейн,нанася катастрофален удар на земеделските култури на Хокайдо и северната част на Хонсю. Населението мигрира в южните райони,поради което култура Есан изчезва,а другите култури попадат под влиянието на културата Яной от Централна Япония. От началото на 8ми век японската култура Хадзи бързо се разпростира на север и оказва влияние върху Хокайдо. Вследствие на развитието на епохата се появява културата Сатсумон. Според японските историци именно населението на тази култура е предшественикът на айните. Археологическите разкопки потвърждават,че местата,които обитават сатсумонците,съвпадат с територията,на която живеят айните. Между двете култури има и значителни сходства в областта на тъкачеството,типа и вида на ножовете и облеклото,конструкция на полуземлянките,някои ловни и земеделски оръдия и др. Съществуват обаче съществени различия. У айните са много добре развити риболовът,ловът на морски животни и събирането на мекотели за консумация което изобщо не е характерно за културата Сатсумон. Не ми е познат и култът към мечката. Съществено и много важно,че се различават при погребалните обичаи. Освен това след разкопки на сатсумонците не са намерени ярки предмети на изкуството,богато орнаментирани изделия,украшения,които са много характерни за айните. Всъщност излиза,че хипотезата на японските историци за етническа връзка между културата Стасумон и айните не може да се счита за доказателство. Изобщо от всички изследвания на антрополози,археолози,езиковеди картината все още остава противоречива. Известно е,че все пак всяка една култура носи характерната за историческата епоха материална и духовна култура. Същото важи и за съответния исторически регион,на който е дошла и живее. Култура на на айните обаче видимо остава смесица от съчетание на елементи и характеристики на много и различни култури. В миналото айните са живеели в палатки - полуземлянки подобни на тези,в които живеят черкакзките и сибирските народи (землянките са наричани чум) ,но в същото време и през един и същ период живеят и в къщи,подобни та строените в Източна и Югоизточна Азия. Айните са се занимавали с лов и риболов,както много сибирски племена,но ходили на лов за моржове и тюлени подобно на ескимосите,чукчите и др. Усърдно събирали множество раковини,миди и други подобно на народите в Индонезия например. У айните били разпространени много растения и отрови,повечето от рецептите на които сега за забравени. Същите видове отрови и растения са характерни в Индонезия и Югоизточна Азия. От ликото на някои растения жените правели примитивни тъкани по технология,характерна за Индонезия и Меланезия.В продължение на векове у айните било характерно така нарачената надбедрената връзка - характерното традиционно облекло на жителите в южните морета,но познавали топлата кожена дреха на сибирците. В недалечното минало те правели обувки от лико и кожа подобно на северноамериканските народи. В религиозните си представи айните са преплетени от различни вярвания. В айянската митология основен е култът към змията и много от изследователите виждат източниците му от малайско - полинезийския митологичен свят. Не трябва обаче за се забравя,че все пак култът към змията е разпространен почти из целия свят макар и да има по - различна символика и смислово значение. Основни орнаменти,с които айяните украсяват своите съдове и тъкани са спиралата и зигзагът - символично изображение на змията. (или поне според някои изследователи)Според айнският ми за сътворението на света "Небесната Змия" се спуснала на земята във вид на мълния заедно със своята любима,богинята на огъня(слънцето). Такива митове се срещат и в Австралия и Океания. За аборигените най - могъщото божество е Змията - дъга. В Микронезия богът Змия олицетворява висшата мъдрост. Айните умеели и да "разбират зверовете" и да ги опитомяват. Освен това жените често отглеждат мънички лисичета,еноти или мечета! и ги кърмели от собствената си гръд. Този древен магически ритуал на единството на човека и дивият свят съществува и сред народите в Австралия и Меланезия например. Ако се вгледаме по - внимателно и в митологиите на други народи ...подобни случаи има дори и в Европа. Но и до сега природните и магически ритуали са запазили елементи от първобитния анимизъм*. Най - ярко изразител на това твърдение е т.нра. "мечи празник". В обществения живот на айните този ритуал играе съществена роля.Произходът му се корени в дълбокото минало и говори за култ към мечката. Повечето учени смятат,че традициите и култът към мечката са изключително стари. Бих добавила и малко доказателства - още през неолита са откривани редица глинени фигурки (зооморфни) на мечки от камък и печена глина. Подобни находки са открити край река Долен Амур. Със сложен комплекс от обреди,забрани,ритуални танци и ловджийски игри,"мечият празник" е свързан с идеята за неразривната връзка между живота и смъртта. Във фолклора(дори и българският) може да се проследи представата за мечката като въплътила се в човек и кръвното родство между човека и дивото. Обикновено мечият празник се устройвал през зимата,в периода на пълнолуние. На лунна светлина ставали тържествените шествия с мечката,предназначена за обрека и която била отглеждана от най - ранна възраст в дървена клетка. При самото жертвоприношение удушавали мечката между два дебели дръвника. След това я одирали,изкормвали и изпичали и всички сядали на трапезата. Яденето протичало много тържествено,всички присъствуващи възхвалявали мечката и се извинявали пред нея с това,че ако душата й не е била освободена от тялото,тя не би могла да отиде до боговете и да им извести,че айните са им предани и заслужават тяхната защита. По време на празника се провеждали различни игри,ритуали,състезания. От към езиково отношения айните отново представляват загадка.По данните на изследователи езикът им не се намира в родство с никое от другите езикови семейства.В последно време са открити известни прилики с някои наречия от малайско - полинезийското езиково семейство. Думата "айн" означава истински човек.За съжаление обаче тези хора губят своята идентичност и национален облик. Като едно от най - многобройните малцинства в Япония,то бива интегрирано към японската култура и живот. Някои от ритуалите като мечият празник например. На жените е забранено да носят националното облекло и да се татуират. В редица теренни проучвания голяма част от информаторите не се считат за азиятци.

Римската република

Ранната римска държава била военна организация на привилегированата класа на патрициите. Начело на държавата стоял цар, наречен рекс. Римските царе били преди всичко военни предводители! С развитието на държавата те постепенно придобили и административна, съдебна и жреческа власт. Притокът в Рим на население от победените градове увеличавал властта на царете, тъй като те привличали новите жители във войската и събирали от тях данъци. С разширяването на властта на царете се появили и помощници, които се занимавали с различни въпроси от управлението. Последните трима царе, управлявали Рим през VI в. пр.Хр. били от етруски произход. Предпоследния от тях, Сервий Тулий провел важни реформи. Той разделил населението на Рим (и патриции и плебеи) на 5 групи според притежаваното имущество. Най-богатите граждани заемали най-важното място във войската и обществения живот. След като през 510 – 509 г. пр.Хр. римския цар Тарквиний Горди бил свален от власт, нов цар не бил избран. С това се сложил край на царския период, а римската държава се превърнала в република. Вторият период от историята на Рим се определя като Период на Републиката, обхващащ времето от 509 до 27 г. пр. Хр. От своя страна този период често пъти се детайлизира на Период на ранната Република (от 509 до 264 г. пр. Хр.) и Период на късната Република и на гражданските войни (от 264 до 27 г. пр. Хр.). ІІ Ранна римска република. (V— III в. пр. Хр.). В началото на този период в държавното управление все още доминирали патрициите, но след продължителни социални и етнически борби, през 287 г. пр. Хр., плебеите получили права, с които се изравнявали с патрициите и управлението на държавата било провъзгласено за “общонародно дело” (Res publlicаe), в съответствие с което и наименованието на държавата било установено като “Република”. Във връзка с това, обаче, следва да бъдат пояснени две неща. Преди всичко под “народ” се е разбирало само мъжкото население, годно да носи оръжие, в съответствие с което разбиране върховен орган на държавното управление станали т. нар. Центуриатни комиции или Събрания на центуриите, които събрания решавали въпросите за войната и мира и избирали военните предводители или диктатори, които първоначално били наричани претори (preator), а впоследствие – консули (consul). Първите консули били Луций Брут и Луций Колатин (509 пр.н.е.-508 пр.н.е.) Така, в резултат на това изравняване на правата се стигнало до обединяване на патрицианската върхушка и плебейския елит и до образуване на ново управляващо съсловие – на т. нар. нобилитет, от което съсловие се попълвал съставът на Сената и се избирали магистратите. През този период ранната република постепенно укрепвала, населението ставало все по-многобройно, територията постоянно се разширявала най-вече благодарение на успешните войни, но също така и благодарение на мирното присъединяване на други общини към Рим. 508 г. пр.Хр. -Победа на римляните над етруския цар Порсена край Дриция. На помощ на Рим се отзовават латините и кампанските гърци (врагове на етруските) 496 г. пр.Хр.-Римляните побеждават латините край езерото Регил. В битката загива латинският вожд Октавий Мамилий (зет на Тармвиний Горди), който иска да върне на трона своя тъст. 493 г. пр.Хр. -Завършва Първата латинска война. Рим е принуден да сключи съюз с латините на основата на равноправно членство. Двете страни се задължават да не се месят във вътрешните си работи, да си оказват военна помощ и да делят по равно плячката. Тогава възникнала и т. нар. Римо-италийска конфедерация, представляваща политическа организация, създадена в резултат на експанзионистичните войни и успешното завладяване от Рим на Апенинския полуостров, при което завладяване все още не се стигало до създаването на единна централизирана държава, а Рим си оставал полис (civitas), който формално-юридически стоял начело на създаваната от него конфедерация. От юридическо гледище полисите, влизащи в състава на тази конфедерация, съвсем не са се намирали в еднакво положение, а са имали различен категориален статус относно самоуправлението, правата и задълженията им. Все пак общото между тях е било това, че абсолютно всички са били напълно зависими във външната си политика; че във вътрешната им политика някои са били напълно зависими, но други са притежавали известна минимална самостоятелност; че всичките имали задължението да отстъпват част от земите си в полза на Рим, както и задължението да дават попълнения за пехотната и флотската войска, оръжия и други бойни съоръжения. Всички подчинени полиси били наричани федерати, голяма част от земите им били раздавани на гражданите на Рим, които били поставяни в привилегировано положение; съпротивляващото се население е било или избивано, или отвеждано в робство; върху тяхната територия са били основавани римски военни колонии, ръководени от римски граждани; тези територии и оцелялото върху тях население са били подлагани на сурова икономическа експлоатация и грабеж. Така, по своята същност Конфедерацията е била форма на политическа организация, формално провъзгласяваща съществуването на доброволна политическа договореност, но фактически представляваща инструмент за потискане на италийските полиси от Рим. 486 г. пр. Хр. -Проект за аграрен закон, предложен, от Спурий Касий, е който се иска на нуждаещите се плебеи да бъдат раздадени земите, завоювани от херниките. Законопроектът не е приет, заради несъгласието на втория консул. Самият Спурий е обвинен в стремеж към царска власт и въпреки военните му заслуги е наказан със смърт чрез хвърляне от Тарпейската скала (на Капитолия). След многогодишна борба, през 494 г. пр. Хр., плебеите получили право да избират свои народни представители както в т. нар. Трибутни събрания (т. е. в отделните избирателни или племенни/трибни райони), така и в Общоплебейското събрание, а през 449 г. пр. Хр. бил гласуван закон, съгласно който решенията на Трибутните събрания и на Общоплебейско събрание имат силата на закон за целия римски народ. В 450 г. пр. Хр., била избрана и специална Колегия от 10 души (5 патриции и 5 плебеи), наречена децемвири, която извършила систематизиране на древното обичайно право, което било записано върху 12 бронзови плочки, и което станало известно като Дванадесетте таблици. С това законодателство се ограничавал патрицианският произвол в правораздаването и се узаконявало и насърчавало робовладението. През 387 г. пр. Хр. римляните претърпели голямо поражение от нахлуващите племена на галите, които превзели и опожарили самия град Рим. Галите се оттеглили и преустановили набезите си едва през 349 г. пр. Хр., и то с цената на изключително голям откуп. 390 г. пр. и. е.-Нашествие на галите (келтеки племена), които в V в. пр.Хр., след като преминават Алпите, се заселват в долината на р. По, която оттогава започва да се нарича Цизалпийска Галия. Галите побеждават етруските и разгромяват римляните при р. Алия (приток на Тибър). След това превземат и опожаряват Рим В ръцете на римляните остава само силно укрепеният Капитолий. Според легендата, по време на нощната атака на галите, спящата стража е събудена от крясъците на свещените гъски, които спасяват крепостта. Римляните са принудени да платят висок откуп. Галите се оттеглят от римските владения. В резултат от нашествието на галите, намалява римското влияние в Лациум, което позволява на латините да засилят временно Латинския съюз. Рим се обгражда с по-яки стени. През 340-338 г. пр. Хр. Рим водел т. нар. Латинска война, в резултат на която племената на латините били покорени и присъединени към Рим като “латински конфедеративни съюзници” без каквито и да са политически права. През този период т. нар самнитски племена оглавили съюза на борещите се за независимост италийски племена и римляните водели с тях три особено тежки и продължителни войни, известни като Самнитските войни, в резултат на които през 290 г. пр. Хр. цялата Средна Италия била подчинена на Рим. След това били подчинени районите на Южна Италия и гръцките колонии, с което приключило завоюването на целия Апенински полуостров. Така, след Латинската и особено след Самнитските войни Рим станал най-голямата военна сила не само на Италийския полуостров, но и в цяла Западна Европа. 343—341 г. пр.Хр.-Първа самнитска война. Римляните, които насочват експанзията си на юг, срещат съпротивата на Самнитския съюз (федерация на сабелските или италийоките племена от средната и южна част на полуострова, под ръководството на самнитите). Войната завършва с победа на римляните, които налагат господство над Кампания, включително над Капуа. 327—304 г. пр.Хр.- Втора самнитска война. Непосредственият повод е намесата на Рим във вътрешните борби на Неапол. Неаполитанската аристокрация се обръща за помощ към Рим във войната със самнитите, а демократите търсят подкрепа от самнитите. Борбата за Неапол прераства във война. През 321 г. пр.Хр. римляните са обкръжени в засада в обраслата с гъста гора Каудинска теснина и са принудени да се предадат. Едва след няколко години римляните възобновяват борбата и внасят изменение в римската войска. Римските легиони са разделени на 30 манипули (всяка манипула се състои от 2 центурии (стотни). Така с тези маневрени бойни единици те успяват да победят самнитите (315 г. пр.Хр.). Надмощието на римляните принуждава самнитите да поискат мир. (304 г. пр.Хр.). Сключеният мир укрепва римското могъщество. Римляните разширяват сферата си на влияние: кампанските градове, включително и Неапол, както и сабелските племена (около Фуцинското езеро) стават римски съюзници. 298—290 г. пр.Хр.-Трета самнитска война, предизвикана от съперничество между самнитите и Рим за надмощие, в Лукания. В 296 г. пр.Хр. в тежка битка при гр. Сентин (в Умбрия) римляните побеждават самнитите, въпреки тяхната въоръжена подкрепа от страна на антиримската коалиционна армия (сабини, умбри, етруски, лукави и гали). Галите се изтеглят, на север, Умбрия влиза в Римската федерация, а етруските принудени сключват мир с Рим. Единствено самнините се защищават още 4 години, но биват победени. Римляните покоряват галите, изтласквайки ги изцяло от земите им, а после и етруските (край на независимостта на Етрурия). В резултат на войната Самнитската федерация престава да съществува. Рим завладява Южна Италия (без Тарент) и установява господстващо положение в Централна Италия. Направени са първите териториални придобивки — в Пицен и Апулия са основани колони.
Късна римска република. (от 264 до 27 г. пр. Хр.). Периодът на късната република обхваща времето от 264 до 27 г. пр. Хр. Той започнал с избухването през 264 г. пр. Хр. на т. нар. Пунически войни, водени между Рим и Картаген за икономическо и политическо надмощие в района на Западното Средиземноморие, където вече господствували картагенците, които били наричани пунийци, и където римляните предявявали своите завоевателни претенции. 264—241 г пр.Хр -Първа пуническа война, водена между Рим и Картаген за о. Сицилия. Войните, които се водят през III в. пр.Хр. и II в. пр.Хр. между Рим и Картаген са за икономическо и политическо надмощие в Западното Средиземноморие, където в края на IV в. пр.Хр. господства Картаген. Повод за започване на военните действия е завземането на Месана от римляните и отхвърлянето на картагенския ултиматум, настояващ за предаване на града. Завладяването на Месана укрепва позициите на римляните в Сицилия. Рим започва да се меси в работите на Сицилия, което засяга интересите на Картаген. Римската република проявява претенция за господство не само върху Апенинския полуостров; но и върху средиземноморските острови. 218—201 г. пр.Хр. -Втора пуническа война. Тя започва с поход на Ханибал в Италия. 218 г. пр.Хр.Картагенската армия начело с Ханибал преминава Алпите и навлиза в Северна Италия. Римляните загубват битките при реките Тицин (дн. Тичино) и Требия. 217 г. пр.Хр.Битка при Тразименското езеро. Ханибал устройва засада на римската армия, обкръжава я и я разбива. Загива и командуващия римската армия Гай Фламиний. При надвисналата опасност римляните избират за диктатор Квинт Фабий Максим, мъдър и опитен водач и вземат мерки за отбраната на града. Но Ханибал заобикаля Рим и отсяда в Апулия, където дава почивка на войската си. Фабий отбягва решителна битка с картагенската армия, преследва я бавно и предпазливо (затова е наречен и „Предпазливия"). Предпазливата тактика на Фабий предизвиква недоволство в Рим, демократичните кръгове настояват за решителни действия. За консули са избрани Луций Павел и Гай Теренций Барон. 216 г. пр.Хр.Битка край градчето Кана (в Апулия). Тук двамата консули се срещат с картагенската армия, начело с Ханибал. В ожесточено сражение римската армия е унищожена, а голяма част пленена. Победата на Ханибал при Кана променя положението. Голяма част от племената в Италия доброволно му се подчиняват и преминават на негова страна.Това е връх в могъществото на Ханибал и преломен момент във войната. Като използва тази си победа Ханибал сключва договор (215 г. пр.Хр.) с Филип V Македонски, който поема задължението да нахлуе в Италия. На своя страна Ханибал успява да привлече и сиракузката държава. В същото време римляните организират нови войски и се насочват към Сиракуза. 215—205 г. пр.Хр.Обезпокоен от покоряването на Илирия от Рим, Филип V Македонски започва война. Римското правителство успява бързо по дипломатичен път да отклони нашествието на Филип V и го принуждава да воюва в Гърция. 212 г. пр.Хр.След дълга обсада с щурм римляните превземат и разграбват Сиракуза. По време на грабежа и убийствата по улиците на града е убит от римските войници Архимед — най-великият математик и физик на древността. Картагенските части напускат града. 211 г. пр.Хр.Римляните обсаждат Капуа (в Кампания), опорна база на Ханибал, която заедно с другите гръцки градове в Италия, след битката при "Кана, застава на негова страна. Загубата на Капуа означава за картагенците катастрофа. 210 г. пр.Хр.Талантливият военачалник проконсулът Публий Корнелий Сципион поема командването на римските войски в Испания, а до 206 г. пр.Хр. завзема цялата страна. 209 г. пр.Хр.В смела атака Сципион превзема Нови Картаген, най-важната каргагенска колония в Испания, основана от Хаздрубал. Същевременно Ханибал, за да принуди римляните да вдигнат обсадата от Капуа, повежда армията си към Рим. Римското население изпада в паника. „Ханибал пред вратите" остава като поговорка. Капуа е превзет от римляните. Ханибал не се решава да. нападне Рим. Походът му завършва с пълен неуспех. 207 г. пр.ХрВоеннополитическото положение на Ханибал започва да се влошава. В битка при р. Метавър в Умбрия, римляните разбиват картагенската армия, командувана от Хаздрубал Барка (брат на Ханибал), идваща от Испания в помощ на Ханибал. В сражението Хаздрубал загива. Тази битка се оказва решаваща за окончателното поражение на Картаген. 205 г. пр.Хр Сципион е избран за консул и е назначен за управител на провинция Сицилия. 204 г. пр.Хр.Експедиционна армия начело със Сципион слиза на африканския бряг и обсажда финикийския гр. Утика. Сципион сключва съюз с досегашния съюзник на Картаген царя на Нумидия — Масиниса. Ханибал напуска Италия и заминава за Африка, за да отбранява застрашения Картаген. 203 г. пр.Хр.В сражение при „Великите равнини" Сципион разгромява картагенската войска. 202 г. пр.Хр.И битката край Зама (град е Нумидия) Сципион се среща с Ханибал. Помощ на римляните оказва цар Масиниса, който им предоставя нумидийска конница, Картагенската армия е разбита, а самият Ханибал избягва в Картаген, като предлага на Рим да сключи мир, независимо от условията. След завръщането си в Рим, Сципион е наречен „Африкански". 201 г. пр.Хр. Край на Втората пуническа война. Между Рим и Картаген е сключен мирен договор, по силата на който Картаген се лишава от всичките си владения извън Африка и от целия си военен флот. Освен това Картаген няма право да воюва без разрешение на Рим и се задължава да изплати контрибуция от 10 хиляди таланта за срок от 50 години. В Испания са създадени 2 провинции: Близка Испания и Далечна Испания, за чието управление са назначени (197 г. пр.Хр.) двама нови претори. В резултат на военните разрушения, Италия понася големи материални загуби. 149—146 г. пр.Хр.-Трета пуническа война. Тя се води от Рим с цел пълното унищожаване на Картаген. Конфликтът на картагенците с царя на Нумидия — Масиниса създава благоприятна възможност за римляните да нападнат Картаген. Всъщност в Рим отдавна гледат с неудовлетворение как Картаген възстановява морското си могъщество. Разцветът на Картаген предизвиква тревога у римляните. Под предлог, че картагенците нарушават договора от 201 г. пр.Хр. римският сенат обявява война на Картаген. След двегодишна обсада, римските войски под командуването на Сципион Емилиан (Африкански Млади) превземат героически защитавания Картаген. Градът е разрушен до основи, а жителите му продадени в робство. Територията на Картаген е обявена за римска провинция. Земите му стават държавна собственост на Рим. В Западното Средиземноморие се утвърждава напълно римското господство. През този период били водени и редица други завоевателни войни, в резултат на които се осъществявал процесът на създаването на първите т. нар. “Римски провинции” – Югозападна Сицилия, Сардиния, Корсика, Испания, Северна Африка и Македония. Почти още в началото на този период се формирали две нови социални прослойки на робовладелската върхушка, а именно римският нобилитет и конниците, селяните загубили земите си и се превърнали в паразитен градски слой (пролетарии), а робите станали основна производителна сила във всичките стопански сфери. През този период избухнали първите две въстания на робите, известни като Сицилийски въстания (през 138-132 и през 104-101 г. пр. Хр.), както и въстанието на Спартак (74-71 г. пр. Хр.). 138—132 г. пр.Хр.-Първо голямо въстание на робите на о. Сицилия. През II в. пр.Хр. в римската държава избухват мощни въстания на робите, разгръща се народно движение за аграрна реформа. У угнетените и страдащи роби се зараждат бунтовнически настроения. Въстанието на о. Сицилия започва с убийството на жестокия робовладелец Дамофил. Начело на заговора застава сириеца Евън. Под негово командване въстаниците завземат много градове в Сицилия. С подкрепата на земеделците, които работят на аренда, те организират своя независима собствена държава в Сицилия. Създават силна армия, с която печелят много победи срещу римляните. Въстанието взима големи размери. Срещу въстаниците е изпратена консулска армия начело с консула Публий Рупилий. Римките войски блокират столицата на въстаниците Хена. С помощта на изменници римляните превземат Хена. Евън е пленен и осъден на смърт. Сицилийското въстание бележи началото на подобни събития в различни части на римската империя, най-вече на Изток. 74—71 г. пр.Хр.-Най-голямото въстание на робите в историята на древността под водачеството на Спартак - тракиец по произход, римски роб и гладиатор, превъзходен организатор и вожд. Една от характерните черти на стопанския живот в римската държава през първата половина на 1 в. пр.Хр. е нарастващият брой на робите, взети по време на войни или корсарски (пиратски) акции. Трудът на робите се използува предимно в земеделието, което е на високо ниво (развиват се едрите поземлени имения). Значителен брой роби работят в мините и в каменоломнте. Техният труд се използва и в занаятчийството. Въстанието започва със заговора на гладиаторите в гр. Какуа (74 г. пр.Хр.), ръководен от Спартак. В него участвуват около 200 души. Към тях се присъединяват масово цели отреди революционна настроени роби. Въстанието придобива огромни размери и обхваща почти цяла Италия. Слартак не се стреми към създаване на отделна държава. Неговата цел е на всички въстаници да се върне свободата и възможността да си разотидат по родните страни. Когато армията на Спартак спечелва първите си победи, към нея се включват и обеднели селяни-пастири. Спартак организира силна армия и възнамерява (тръгвайки към северна Италия) да премине Алпите и да се озове в Галия и Тракия. Край гр. Мутина (72 г. пр.Хр.) побеждава римляните, след което променя първоначалния си план, насочва се на юг и като подминава Рим се отправя за о.Сицилия, където разчитал на подкрепата на хилядите роби, Преминаването на Мйсинския пролив не сполучва, тъй като сицилийските пирати не изпълняват обещанието си да предоставят кораби. Римският сенат дава извънредни диктаторски пълномощия за борба с робите на цреторът Марк Лициний Крас, който се проявил в суланския поход срещу Рим. Крас блокира пътя на въстаниците на север. При това положение Спартак решава с кораби да се прехвърли в Гърция, но среща съпротивата на двама от своите пълководци. Те се отделят от Спартак, но са разбити от Крас. Армията на Спартак стига до Аиулия, където е атакувана от Крас (71 г. пр.Хр.) При ожесточено сражение тя претърпява поражение. На бойното поле пада убит и самият Спартак. Крас заповядва да се издигнат 6 хиляди кръста по пътя от Капуа до Рим, на които да се разпънат взетите в плен въстаници. Въстанието на Спартак сериозно разтърсва робовладелския строй, то показва, че противоречията в него се изострят. Споменът за Спартак всявал ужас дълго време сред римските робовладелци. Пред опасността от нови въстания, те започват да делят големите поземлени имения на отделни участъци, които дават под аренда — т. нар. колони. През този период възникнало и демократическото движение на братята Гай (154-121 г. пр. Хр.) и Тиберий (162-133 г. пр. Хр.) Гракхи. 133 г. пр.Хр.-Трибунат на Тиберий Семпроний Гракх. Избран за народен трибун той възглавява мощно движение на свободното гражданство и предлага на сената законопроект, регулиращ окупацията на обществената земя. Според Тиберий основна причина за упадъка на римското могъщество е обезземляването на дребните свободни земеделци, които попълват армията. Те затъват в дългове и продават земята си, изкупувана главно от сенаторите. Така възникват едри земевладения, в които се трудят все повече увеличаващ се брой роби, а броят на дребните земеделски стопанства намалява, което снижава боеспособността на армията. Като се основава на стария закон на Лициний и Секстий (367 г. пр.Хр.), Тиберий предлага ново разпределяне на обществената земя („агер публикус"). Според него всеки баща на семейство може да притежава най-много 500 юга (ок. 125 ха) земя и по 250 юга за двамата си сина, т. е. нито едно семейство не може да разполага с повече от 1000 юга (250 ха) земя. Излишната земя се изземва и се разпределя от специална комисия между безимотните. Противниците на законопроекта — едрите поземлени собственици, успяват да привлекат на своя страна другия народен трибун Гай Октавий, който се обявява против законопроекта и налага своето вето при гласуването на закона. Поставен в затруднено положение Гракх предлага на народното събрание да отзове Октавий като трибун. На мястото на Октавий е избран нов трибун. Това освобождаване на трибуна е първото открито нарушаване на законите за неприкосновеността на народния трибун. Въпреки ожесточената съпротива на едрите земевладелци, законопроектът е гласуван и приет. Създадена е и комисия с широки пълномощия. В състава й са включени Тиберий, брат му Гай Гракх и тъстът на Тиберий — Апий Клавдий. След подстрекателства от страна на противниците на аграрната реформа, в кръвопролитна схватка Тиберий Гракх е убит(132 г. пр.Хр.) . Загиват и няколкостотин негови привърженици. По това време в Рим съществуват две основни политически групировки: на оптиматите — защитници на традиционните римски порядки, на властта на чиновниците и могъществото на сената (т. е. изразяват интересите на нобилите и са противници на аграрните реформи) и на популарите, които защитават интересите на плебса, подкрепяни често от селяните и конниците, които настояват за демократизация на обществения строй, аграрна реформа и отмяна на дълговете. Въпреки смъртта на Тиберий, комисията в нов състав (умира Апий Клавдий) продължава своята работа и разпределя земята. По предложение на Сципион Емилиан аграрната комисия е лишена от съдебни функции, което затруднява работата й, особено, когато трябва да се установи коя земя е частна и коя — обществена. Тези функции се предоставят на консулите и цензорите. На практика това парализира по-нататъшното провеждане на реформата. Внезапно умира Сципион Емилиан, политически водител на оптиматите. Той загива при тайнствени обстоятелства по време на дискусиите около предложенията на Гай и Тиберий Гракх, на които той е противник. 123—121 г. пр.Хр.-Трибунат и законодателна дейност на Гай Семпронин Гракх. Той издига широка програма за демократични преобразования в римското общество. В нея Гай Гракх предвижда и аграрни закони и реформи в армията, в администрацията, в съдопроизводството, в монетната система. Първоначално Гракх възстановява аграрния закон на Тиберий. Върнати са и съдебните права на аграрната комисия. На безимотните граждани са раздадени земи. За да привлече на своя страна и градското население Гай Гракх прокарва закон, според който градското население може да купува на ниски цени зърнени храни от държавните складове. Прокаран е и закон в интерес на конниците — създадени са съдебни комисии от конническото съсловие за разглеждане делата за злоупотреби с властта и корупцията на римските наместници. Пак на конниците Гракх предоставя редица привилегии и търговски изгоди в провинция Ааия, Той предлага да се изпратят римски колонисти в провинциите, по-специално на мястото на разрушения Картаген. Съществено значение има и военната реформа. Тя намалява броя на задължителните военни походи за римските граждани, след които те се освобождават от военна служба. Освен това държавата раздава безплатно оръжие, екипировка, осигурява и заплата на воините. За подобряване на съдопроизводството са създадени няколко постоянни съдебни комисии, които следят да не се допускат съдебни злоупотреби. Със специален законодателен акт са потвърдени правата на римските граждани. За да засили ролята и властта на народния трибун Гракх ограничава най-важните функции на сената. Поставя на второстепенно място консулите. Предложен е и законопроект за приравняване на италийските съюзни общини по права с римските граждани. Този законопроект среща съпротива както от страна на противниците на Гракх, така и от страна на неговите привърженици. Народното събрание отхвърля този законопроект, както и предложението за основаване колонии в Картаген. Проведена е и реформа в монетната система — тежките бронзови монети (асове) се заменят с монети с по-малко тегло, което улеснява търговските плащания. Като използуват отсъствието на Гракх от Рим, противниците на реформите започват остра борба срещу него. Връщайки се в Рим Гракх се кандидатира за трети път за народен трибун (121 г. пр.Хр.), но не е преизбран. В сената консула Олимий обвинява Гракх в убийство. Като разбира намеренията на противниците си, той прави опит да вдигне въстание и призовава народните маси. Заедно със своите привърженици той се изтегля на Авентинския хълм. При отбрана Гракх е смъртоносно ранен и умира като заповядва на роба си да го убие. Военната реформа на Гай Марий (158-86 г. пр. Хр.) допуснала в армията обезземленото и пролетаризирано население и превърнала армията от наемна в професионална. 107 г. пр. и. е.-За консул е избран Гай Марий. Той произхожда от заможно латинско семейство, няма образование, но с качествата си на способен войник с несъмнен военен талант се изявява като един от най-големите военачалници в края на II в. пр.Хр. От това време е и вожд на демократичното движение (популарите) в Рим. След отзоваването на Метел, командуването на римската армия в Африка е поверено на Гай Марий. С помощта на Луций Корнелий Сула (привърженик на оптиматите и противник на Марий) Гай Марий нанася редица поражения на Югурта и успява да го плени. (105 г. пр.Хр.). С това се слага край на продължителната Югуртинска война. В 104 г. пр.Хр. Марий триумфално се завръща в Рим. В продължение на 6 години е избиран за консул, нещо което дотогава не се е случвало в Рим. Провежда военна реформа, в резултат на която войската от гражданско опълчение се превръща в редовна армия. Той вербува въз войската граждани без необходимия ценз (имуществото им не достига до 4000 аса). Легионерите получават от хазната пълно военно снаряжение и храна, а след 16-годишна служба (ветерани) получават и парче земя, като осигуровка от страна на държавата. След пълното професионализиране на армията военачалниците започнали да я използуват за свои лични икономически и политически интереси и най-вече за обезпечаване на стремежа им към диктатура, а ясно очертано начало в това направление било поставено от Луций Корнелий Сула (138-78 г. пр. Хр.), който победил в гражданската война през 83 г. пр. Хр., станал диктатор, отменил всички демократични придобивки на римляните и ги подложил на масов терор; като диктатор Сула управлявал от 82 до 78 г. пр. Хр. Окончателната гибел на Републиката била подготвена от гражданските войни и от съпътствуващите ги диктатури на Първия триумвират (от 60 до 53 г. пр. Хр.), на Помпей (от 52 до 47 г. пр. Хр.), на Цезар (от 45 до 44 г. пр. Хр.) и най-вече на Втория триумвират (от 43 до 27 г. пр. Хр.). Победата на Август (Гай Юлий Цезар Октавиан) в 30 г. Пр. Хр. над Марк Антоний (82—30 пр. Хр). се счита за края на римската република и началото на империята. Използвана литература:  История на древния Рим. С, 1974.  История Европы Т1 1988  Момзен Теодор. "Римска история".,2000  Попов? Д.. Ал. Николов. „История на стария свят". С , 1997  Разраоотки на студенти от Софийски университет "Св. Климент Охридски"  Тит Ливий „ Достопаметни герои и деяния" 1989  Тит Ливий „ Историята на Рим. Кн.1" 2004  Бонгард-Левина Г.М. “Древние цивилизации” 1989  Welch K. “The Romans” 1999

сряда, 21 ноември 2012 г.

Въведение в проблематиката на културната асимилация.Един кратък и възможен в невъзможността си прочит...

върху Рут Бенедикт и културната интеграция И на различни възможни варианти на тези или други системи от отношения, начините на действие форми на държавни институции във всяка култура има само точно определени промени - тези, които съответстват на характера и. По този начин духа на културата се проявява в различни сфери на човешкия живот.Във всяка една култура се раждат цели. В подчинение на тези цели всеки народ консолидира своя опит и в резултат но това рознородните моменти на поведение добиват все повече и повече сходна форма. Уловени в една добре интегрирана култура и най – нелепите действия стават характерине за нейните основни цели. За да разберем формата на тези цели трябва да резгледаме аспектите на живота и духовните и интелектуални мотиви на едно общество. Според Рут Бенедик културата е съставена от отделни елементи в различни конфигурации. Използвани за нейна цел. Тези конфигурации са изменчиви според тяхното комбиниране. Всеки един от културните конфигурации е в резултат на уникални исторически процеси. Интегрирането на една култура в хода на историята е зависимо от поведението на определен етнос. Именно това поведение е преработено в различни схеми които по своята характеристика са еднородни и са в съзвучие в несъзнателни канони на избора, развиващи се в дадена култура. Според Бенедикт интегрирането на културата е различно. По това време, проблемът на културни модели става господстващ в културната антропология.В нея са характерни схематичните и формани описания на първите етнографи, чиито изслудвания игнорират всички аспекти на културна интеграция. За да разберем този културен процес трябва да вникнем в значението на избранн поведенчески детайл изследван на фона на мотиви чувства и ценности интегрирани в дадената култура. В изследването и е необходима функционалност. Бенедикт подкрепя твърдението си с изследванията на Малиновски върху островитяните от Тробианд в Меланезия. Грешка е от страна на Малиновски да приема характеристиките на този етнос като общовалидни. Макар и с локален характер те са пример именно за културна интеграция със своите характерни подребни на икономическо религиозно и семейно ниво. Важносста за изучаването на цялостната конфигурация за сметка на нейния анализ върху отделните и части се подчертава в много области на науката. Примери да това са Вилхем Щерн, който поставя в своите философски трудове неразчленената тоталност на личността като изходна точка. Той също насочва изследванията си върху конфигурацията на личността. Ворингер използва тази методика и в областта на естетиката. Значимосста на тази изходна точка е доказана и в Гещалптпсихологията – изходната точка от цялото а не от частите му. В социалните науки значимостта на интеграцията и конфигурацията е подчертана от миналото покорение на Вилхем Дитлай. Той довежда до още по – голямо естествено признаване на ролята на културата. Това признаване и най – добре разработено в трудовете на Освалд Шпенглер. В своята книга Залезът на Заапада той поставя тезата че именно културните конфигурации като всеки организъм имат продължителност на живота която не могат да надхвърлят. Тази теза за обреченосста на цивилизациите свързана именно с културната конфигурация е подкрепена със смяната на културните центрове на Запада и периодичността на културните постижения. Той прави аналогии с кръговрата на живота – раждането и смъртта. Интересно е и неговото определение, че цивилизацията има свойта буйна младост, своята здрава зрелост и своята разпадаща се старост. В своята книга той развива идеята за съдбата - аполоновата за класическия свят и фаустовската за съвременния. Така той разглежда две културни конфигурации.Именно тези фундаментални и разграничаващи се културни конфигурации схематизират съществуването и обуславят мислите и чувствата на идивидите участващи в тези култури. Изучавайки именно тези култури в основана на които е мисълта и поведението ние можем стигнем до просветрение. Няколко култури разбрани като кохерентни организации просветляват много повече от колкото много култури изследвани в техните върхови точки. Формиранетои разбирането на иднивидуални схеми на навиците би мо могло да стане по – скоро чрез изучаване на по – елемнтарни народи. По този начин изследванията ще бъдат прозрачни по своята неоспоримост

Накратко за Плотин (204 - 270)

Почти във всеки курс по история на философията Плотин фигурира като основател на неоплатонизма. Важно е да се отбележи фактът,че неоплатонизмът като термин се появява през по - късен период,а именно през 18ти век.Съвременниците на Плотин го назовават просто платонизъм.Съчиненията на Плотин са издадени посмъртно от Порифий, тъй като Плотин не успява приживе да създае своя школа. Поставяйки като основен постулат примата на духовното битие над материята,която според Плотин е празна и безсъдържателна възможност на битието,философът си поставя за цел да обрисува архитектониката на духовното битие,извеждайки нисшите степени от висшите. Висшето за Плотин е Единното. То е по - висше от битието,така че за него не могат да се правят кавито и да било обикновени съждения,просто защото то е. В този смисъл,единното не е,но до колкото всичко друго е,то обладава битието чрез единното. Това е догадка за диалектиката и проблематиката на единството и многообразието,на тъждествието и противоречието. Вторият ипостас на Платоновата триада е умът. Той е тъждествен на цялата съвкупност от идеи,които мислят сами себе си. На нивото на умът субектът и обекнът на мисленето са тъждествени. Смисловото функциониране на умът вън от себе си е душа - световна душа. Тя одушевява растенията,животните и човека. В тази триада лесно се забелязва сходството с християнската триада за Св. Троица,при която Единното съответсва на Отца,Умът на Сина Логос,а Световната душа на - Светия Дух. Казано другояче, неоплатоникът и християнинът са напълно съгласни,че ако ипостасите са три,то божествените начала на света са не три,а едно.Ако трябва да се навлиза в контекста на епохата на тогавашниия език това означаваа едноначалие,или монархия. Светът на телата,според неоплатониците,съществува вечно като синтез на битие и небитие. При християнството ипостасите на Троицата са не само диалектически категории,но и личности. Както се казва в "Изповедите на правата вяра против Трите Глави" на Юстиниан,християните славят единното божество,или единното естество,единната същност дори,в три ипостаси или лица." За Плотин може да погледнете Византийската философия на Г.Каприев, История на християнската църка на Г.Бакалов и Енеадите на Плотин.

Важни термини свързани с Източното Православие.часто първа.

Афтокефална църква( от старогръцки αυτός,само,самостоятелен и κεφαλή - глава) - църква с най - висока степен на независимост,която се изразява в следните права . самостоятелен избор и интронизиране на свой предстоятел,свикване е провеждан напоместен събор,освещаване на миро,канонизиране на местни светии) Агнец (евхаристиен) - четириъгълна хлебна частица с буквите IC XI HI KA - Иисус Христос побеждава.Преди началото на Литургията се изразява в приготовленията за евхаристията хляб(просфора) и в края на Евхаристийния канон по молитвата на църквата се претопява в Тяло Христово. Анафора (от гр. въздигане) - евхаристийна молитва на предложението. Антифон (от гр. ответно звучащ) - песнопение,чието название идва от начина на изпълнеие - последователно от лявата и дясната певници(клироси) в храма. Баптистериум - Пристройка към храл или отделно помещение за извършване на Кръщение. Великнденски канон - песнопение от богослужението преси св.Лигургия в нощта на Възкресение Христово. Диаспора- название,с което в миналото се отнасяло към евреите,живеещи извън обетованата земя. по отношение на Православието се използва спрямо православните общности извън традиционно православните страни - най - вече Запад. Ектения (от гр. устно наставление или обучение) - поредица от моливени прошения,отправяни от всички присъстващи в храма под ръководството на дякона. различните ектении(велика,малка,сугуба и просителна) са съставна част от основните богослужебни последования. Катехизис(устно обучение) кратко помагало,което - обикновено под формата на въпроси и отговори се разглеждат основите на вярата. Оглашение - преготовление за св. Кръщение. в древната Църква оглашението траело от 40 дни до две или три години. Отпуст . молитвите,с които завършва едно богослужение. Пасха - от евр- отминава (пасох) В Стария завет - празника на изхода от Египет. В църковната традиция Пасха е символ на Възкресение Христово (Русия) Харизматично движение - движение,което се заражда в началото на двайсти век сред протестанските общости.В по - ново време има последовтели и сред римокатолиците. Херувимска песен - песнопение от св. Литургия,непосредствено предшестващо Литургията на верните. Христологически ереси - период от 5 до 7 век - несториани - според тях Христос бил роден като обикновен човек,който в последствие като благодат станал Син Божи монофизитие (евтихиани) учели,че човешката природа в Христос е погълната и претопена в божествената природа на Словото

Друзите като религиозна общност.

Друзите, известни още като „Синовете на божието благоволение” са тайна религиозна секта,чиито корени могат да бъдат проследени в Египет преди хиляди години. Те вярват,че Бог се е преродил на Земята под формата на техния лидер al-Hakim bi-Amrih Alla (ал Хаким би – Амрих Алла). Друзите са религиозна общност без родина. Много от тях емигрират в страни като Ливан, Сирия и Израел, докато други се установяват в целия Близък изток. По расово етнически белези друзите са от смесен тип. Голяма част от тях имат арабски произход, но са част и от иранското,кюрдското и европейското културно наследство. Вярванията на друзите не са достатъчно изследвани. Тяхната затворена общност много често отказва да говори за вярванията си поради страх от преследване. Според официалните догми на Исляма те са радикални в стремежът си към равенство между мъжете и жените, отричане на робството и отделянето на църквата и държавата като отделни институции. Друзите са оцелели в продължение на векове като остават затворени вътре в техните общности. Тяхното разпространение варира от 700 хиляди до 2 милиона в световен мащаб. Тази широка гама е така, защото друзите не са били част от официално преброяване на населението от 1930 г. насам. Груби изчисления, обаче, че броят на друзите в 390000 в Ливан, 420000 в Сирия, 75 000 в Израел, 15000 в Йордания, и около 80 хиляди пръснати из останалата част на света, най-вече в Северна Америка, Австралия и Западна Африка. Американският друзи общество предполага, че броят на друзите в Съединените щати между 15000 и 20000. Въпреки ,че те живеят в различни части на света друзите имат знаме.Това засилва чувството им за единство и открита ицентичност. Знамето включва пет цвята, които представляват пет пророци. Той съчетава зелен триъгълник от страна на флага и четири хоризонтални ивици червено, жълто, синьо и бяло. Червеното символизира сърцето и любовта към човечеството, зеленото - земеделския производител и живота, бялото - въздуха и чистота, жълто слънце и пшеница, и синьото - небе и вяра. История През 1009, Ал-Хаким би-Амрих Алла се обявява за земното въплъщение на Бог. Постепенно с разпалени речи той започва да привлича последователи и друзите се формират като секта близо до Кайро, Египет. Ранните години започват с борбата с членове на шиитската секта на исляма, които са разгневени, че върховенството на пророка Мохамед, лидер на мюсюлманите, се оспорва. Последните години от живота на Ал-Хаким са наниз от необичайни, ирационални действия, които са довели до раждането стереотип,че друзите са крайни еретици. През 11ти век,друзката религиозна мисъл се развила далеч в Исмаилската секта, подгрупа на шиитския Ислям. Друзите не се опитвали да сменят основните принципи в Ислямската религия, но се опитали да създадат единна държава на мюсюлмани от различни секти. Вместо това, друзите се опитали да се съсредоточат върху принципи, които всички мюсюлмански секти споделяли като цяло, и да дадат на всяка секта свобода на мнението по точки, свързани с Исляма, които не засягат тези принципи. Знае се,че вярват в един Бог и седем пророка – Адам, Ной, Ибрахим, Моисей, Исус,Мохамед и Хамза ибн Али ибн Ахмад. Те вярват,че Свещеният Коран е законът, който те спазват. Обаче, те имат свободата да интерпретират неясни фрази от Корана без да променят ислямските принципи или вярвания. Друзите вярват,че фатимидският халиф ал-Хаким,който властвал над Египет (985–1021),смятан от много други за доста чудат, е обединителят на мюсюлманите и държителят на ислямската сила по онова време. Първият,който поддържал тази гледна точка бил мъж на име Хасан ибн Хайдара ал-Ахрам, исмаилски учител и придворен на Ал- Хаким. След неговото убийство, каузата му била поета от персийския имигрант Хамза ибн Али ибн Ахмад, който в писмо от 1017 настоял, че всички офицери и придворни би трябвало да признаят силата, която била дадена от Бог на ал-Хаким и предишните фатимидски халифи да обединят и разрешат Исляма. Хамза станал действителният създател на групата.Самите друзи възприемат действията на Ал-Хаким като доказателство за неговата божественост. Историците на религията смятат, че репутацията на Ал-Хаким за нестабилна е преувеличена, но го определят като капризна,загадъчна и склонна към насилие личност . В своето изследване „Друзите – история и произход””, Робърт Бентън Бетс пише : "общата картина, която се очертава покрай личността на Ал – Хаким е на брилянтен мегаломан, който мечтае за обединение на ислямския свят под своя егида на всяка цена - цел, към която всички негови политически ходове, вътрешни реформи, дори създаването на ново религиозно движение със себе си като божествен център". Ал-Хаким изчезва около 1020 година. Широко разпространена е приетата теория е, че той е бил убит от заговорниците с помощта на сестра си. Други смятат, че той просто изчезва в изгнание поради отчаянието си, че някога няма да постигне целите си. Приемникът на Ал – Хаким ,Хамза ибн Али ибн Ахмад впоследствие дава на религията форма и съдържание и формира различните догми във вярата. Страхът, обаче, е широко разпространен сред друзите и в продължение на шест години след изчезването на техния лидер се крият. Те бавно отново навлизат в обществения живот, но повечето започват да емигрират в отдалечени планински райони в Ливан, Сирия. Част от общността остава в Израел, където първоначално са се надявали, че могат да практикуват вярата си без преследване. Заради страха си от външни недоброжелатели,нови членове не са допускани до сектата от 1043 насам. Въпреки ,че се опитват да избегнат конфликт с големи религиозни групи, друзите живеят сред мюсюлманите в Близкия изток, изправени пред редица препятствия. . Племенните схватки са спорадични, но в продължение на близо хиляда години. С течение на годините друзите, които не искат да се справят с враждебността публично приемат учението на мюсюлманите и практикуват собствената си религия тайно. Религиозни книги Хамза ибн Али ибн Ахмад се смята за духовен син и пряк приемник на ал – Хаким. Той събира четирима помощници,на които,също като на себе си,дава гръмки имена. Например самият той се нарича Вселенската мисъл,Центъра,Мислителят на народите,Иисус,Обединителят. Тоест този,който е вечно свързан с бог Хаким. Той има 159 ученици,които също започват да проповядват.друзите наричат техните религиозни книги Заседанията на владетелите и техните Учени мъже,състоящи се в шест тома..първият носи заглавието Грамотата, вторият Опровержението,третият Пробуждането,четвъртия . Първата от седем части,петият – Стълбището и шетият Порицанието. През 1817 друзите се сдобиват и със седми том от един християнин,който твърди,че го е открил до някакво египетско училище. Седмият том е наречен – Книгата на гърците. Ученията Друзите вярват в преминаването на душата от тяло в тяло,но вероятно това е само метафора,както е при питагорейците. Друзите вярват в единството на Бог (дори отхвърлят някои монотеистически концепции като свещеното триединство и месиите) и са често известни като “Хора на монотеизма” или просто “Монотеисти”. Тяхната теология има неоплатонически виждания относно това как Бог си взаимодейства със света чрез излъчване на вещества и е подобна на някои гностически и други тайни секти. Има влияния от Sufi в тяхната философия. Някои индивидуални друзки шейхове интерпретират фразите на Корана за прераждане,но противно на известното схващане това не е част от първоначалната теология на вярата. Принципите на друзите се концентрират върху честност,лоялност,благочестие, алтруизъм,патриотична саможертва и монотеизъм. Те отхвърлят полигамията,пушенето,алкохолът, консумирането на свинско и бракът с не-друзи. По принцип друзите следват потокът на мисли на сунити в историята, като отдават чест на Abu Bakr,Омар, Othman, Али и други, но са привърженици на политическо и социално равенство към другите секти. Хаким е техният пророк,те имат седем божи заповеди – религиозни и морални. Първата от тях е правдивост,под което се разбира вяра в унитарианската религия,която те изповядват. Втората е отвращението към лъжата,политеизма,неверието и грехът. Сектата е разделена на три степени – Непосветени,Кандидати и Мъдри. Друз,който е влязъл във втората степен може да се върне към първата,но рискува живота си ако разкрие какво е научил. Някои историци,съдейки от непроверени извори предполагат,че по време на техните събирания боготворят телешка глава,но тъй като техните религиозни книги осъждат идолопокронничеството и оприличават иудейството,християнството и мохамеданството с теле,по – вероятно е това изображение да символизира лъжата и злото,Иблиз – съперник и враг на Хаким. Друзите многократно са обвинявани в организирането на безнравствени оргии. Някои автори посочват твърдение,че друзите са имали обичая да се женят за дъщерите си,но според свидетелстващите в района християни щом младият друз бъде посветен изоставя вредните навици и пороци и приема названието „прероден”, „новороден”. Посветените са известни с названието Окали и са нещо подобно на жреческо съсловие сред основното населени. Според тяхното учение светът се създава с появата на Бог във формата на Хаким преди три хиляди четиристотин и тридесет милиона години. Те също,подобно на християните в Англия и Америка вярват,че краят на света наближава. Мъдрите – най – висшите във общността,често се оттеглят в отшелничество,с което придобиват почести и влияние. Интересното при друзите е,че когато говорят с мюсюлмани те твърдят,че са от същата вяра,а когато говорят с християни,те са християни. Те оправдават тези лъжи,като се позовават на законите да не разкриват почти изцяло догмите на своята вяра пред „нечист” или неверник,а тайнствеността им ги довежда до използването на знаци и пароли подобно на редица ордени и секти от запада. Известно е,че ако поискат да разберат дали събеседникът им е от същата секта,те ще го попитат : „Дали хората от вашия край са виждали семе от балсамово дърво?” и ако той отговори : „Да,виждали са в сърцата на вярващите”,той навярно е от същата вяра,но може да бъде просто кандидат или в най – лошия случай недоброжелател. В такъв случай друзите продължават да го разпитват за някои тайнства около догмите и обредите,които изпълняват. Символите на тяхата вяра и кодиранят език се сменят периодично след 1838 година,когато Бадж – джада край Хасбиа – селище,населено с друзи,бива нападнато и опожарено от войските на Ибрахим паша,а свещените книги или поне част от тях стават публично известни и приети за ерес. От към обичайно обредни практики друзите са изключително интересни като общност. Всяко тяхно село има къща за събрания,където всяка седмица се събират и се обсъждат важни дела. Начело седят Мъдрите,които могат да бъдат и жени и мъже. Всяка година решенията се обсъждат в главния център – град Баклин край планината Ливан. Той е укрепително селище на властта много дълго време. Там е построен и манастирът Деил Ел Каммар,което в превод значи Лунният манастир.Гражданското управление на друзите е в лицето на шейховете,които от своя страна са подчинена на емира или принца на Ливан. Те са войнствени и трудолюбиви,отказват да предадат,който и да е човек,потърсил убежище сред тях. Едно от най – забавните им проклятия е : Нека Бог ти сложи шапка”. Това е свързано с неприязъм им към европейската култура и най – вече към бомбето,оприличавано от самите тях като „тенджера”. :Д Друзите населяват около 40 големи градове и села и не надхвърлят 8 – 9 хиляди души. Друзи има и в Египет,Иран..както и в Америка.

понеделник, 19 ноември 2012 г.

Исихазъм

Принципи на исихазма. св.Йоан Златоуст и св Григорий Палама Исихазмът това е подвиг, свързан с отшелничеството и безмълвието, изключително древно понятие за Източната Църква. В ранно-византийската епоха исихазмът е означавал отшелничеството въобще – самотният подвиг на пустинника. В по-късната византииска епоха исихасти се наричали монасите, които се посвещавали на абсолютна тишина, свещен покой, вътрешено духовно средоточие, непрестанна „умна” молитва. Тези занимания довеждали до особено състояние, свързано с блаженство, зрение за някаква небесна светлина, нетварна, подобна на светлината, озарила Иисус Христос на Тавор. Такъв тип исихасти са известни към XIV в. Обикновено за родоначалник на исихазма се смята св. Симеон Нови Богослов, живял в XI в. Той първи развива ясно учението за Богосъзерцанието. Но исихазмът не е нещо принципно ново. Началото му можем да открием още във времето на възникване на монашеството. Самата „умна” молитва, като средство, довеждащо до исихия, или безмълвие не е изобретение на XI в. Исихазмът Исихазмът е живот в безмълвие. Исихазмът е известен и като богословско движение от ХІV век, главен представител на което е бил св. Григорий Палама. Последователите на това движение, използвайки специален психосоматически метод на подвижничеството, са се стремили с помощта на божествената благодат да съединят ума със сърцето и по такъв начин да достигнат общение с Бога. Григорий Палама утвърждавал, че в това общение участва и тялото, което, по този начин, също може да придобие опита на живота Божий. Така нареченият исихастки спор завършил в Константинополските събори от 1341, 1346 и 1351 години. Последният събор, който оправдал защитника на исихазма св. Григорий Палама, се смята за Вселенски. „Ние предполагаме, че Константинополския събор от 1351 година по делото на светителя Григорий Палама, съдейки по величието на свършеното от него богословско деяние, може и е достоен да бъде причислен към вселенските събори на Православната Църква, на които той не отстъпва по нищо в измерението на сотериологическата (спасителната) ценност на своето богословие. Този събор е свидетелство за продълженията на живота на Православната Църква с нейната съборност, жив опит и богословие по отношение на спасението в Христа” (Άτανάσιος Γιέβιτς. Χριστός άρχή καί τέλος. Ϊδρυμα Γουανδρη – Χόν. Σ. 195). Въпреки това (становище, което се възприема за всеобщо) това исихастко движение се е появило не в ХІV век, но е съществувало от първите векове на Църквата. За безмълвие говори Свещеното Писание, говорят първите Отци на Църквата. Ние вече приведохме немалко свидетелства от творенията на Отците на Църквата, които се отнасят към всички векове на нейната история. Сред тях са св. Игнатий Богоносец, светителя Василий Велики, св. Григорий Богослов, преп. Максим Изповедник, преп. Таласий, Преп. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Палама. Св. Григорий Палама разбира се не е бил създател на исихазма, но е станал негов изразител, който е съумял да преживее и опише целият този свещен път на човешката душа. И тъй, исихазмът е сам по себе си истинен образ на християнският живот. Умът на човека стремейки се да се очисти, „стои охотно в сърцето”. Той непрестанно повтаря еднословната Иисусова молитва, която се нарича еднословна именно, защото се състои от една дума. Умът не се грижи (да се съсредоточава) върху много думи, а постоянно повтаря името Иисусово. В това време пък, той следи помислите, препятства ги да влязат през дверите на сърцето. По такъв начин, както казва преподобният Максим Изповедник, трезвеността се съчетава с молитва. „Но възможно е и още по-дълбоко влизане на ума в сърцето, когато той по Божие действие някак така се съединява със сърцето, че положително се съблича от всеки образ и понятие, а в същото време се затварят всички входове на сърцето за всичко странично, и тогава душата влиза в „мрака” на съвършено особен порядък и след това се удостоява с неизречено предстоене пред Бога с чист ум” (Старецът Силуан....). Съществуват много методи позволяващи да се придобие това съсредоточение на ума и да се върне блуждаещият ум в сърцето. Но към каквито и методи да прибягваме, тях непременно трябва да съчетаем с покаянието, тъй като иначе те се израждат в някакви технически прийоми. Св. Григорий Синаит привежда и свидетелства на други Свети Отци за диханието (дишането) (Ibid. S. 72, γ΄.). Необходимо е да се подчертае факта, че ценността на умното безмълвие, непрестанната молитва, повторението на еднословната Иисусова молитва, особеният начин за съсредоточаване на ума и съединението му със сърцето, положението на тялото във време на молитва и ограждането на чувствата, учението за нетварността на Божията благодат, за това, че човек може да я приеме в сърцето си и че Таворската светлина стои над човешкото знание и не е „по-долу от мисленето”, тоест всичко това, от което се образува явлението наричано „исихазъм”, е оправдано от Константинополските събори. Антиисихазъм Богословието на нашите дни се строи на логически разсъждения. То просто е станало логическо, може даже да се каже, (че е станало) философска система. Това е историята на богословието, а не плод на безмълвие и причастие към бога. Умът, който се съединява със сърцето, пребивава в такова състояние, което му дава възможност да види всяко движение, случващо се в „сферата на подсъзнанието”. (Този термин на съвременната научна психология се употребява тук условно, тъй като той не съвпада с представите на православната аскетическа антропология). Пребивавайки вътре в сърцето умът разглежда окръжаващите го появяващи се образи и мисли, които изхождат от сферата на космическото битие и се опитват да завладеят сърцето и ума. Натискът на идващите отвън помисли е извънредно силен, и, за да бъде отслабен, монахът се принуждава в течение на целия ден да не допуска нито едно страстно взиране, да не си позволява пристрастие към каквото и да било. Монахът постоянно се стреми към това числото на външните впечатления да бъде сведено до последния възможен минимум, иначе по времено на извършване на вътрешната, умната молитва всичко, което се е отпечатало, като неудържима стена приижда върху сърцето и произвежда голямо смущение. Православното богословие трябва да се напие със соковете на безмълвието, за да стане истински православно, а не академично. На това поприще вече се прилагат определени усилия, но проблемът остава не по-малко остър. Говори ли съвременното богословие за сълзи и плач, самоукорение и смирение? Разглежда ли то в качеството му на метод за богопознание „установяването на ума и мира (в него), забравянето на долното... пренасяне на помислите към по-доброто”? Полага ли то като условие за постигането на богообщение необходимостта „да спре всичко чувствено заедно с усещанията, и издигайки се над помислите, помишленията и всякакво знание и самата мисъл, всецяло да се отдадат на чувственото умно действие, което Соломон е нарекъл божествено чувство, и да достигнат неведението, което е над всякакво знание, или, което е същото, над всички видове от прословутата философия...” (Άγ. Γρηγόριος Παλαμας. Όμιλίαι Οίλονόμου. Σ. 170.) Струва ми се, че съвременното богословие е по-скоро умозрително, рационално. „Богатството”, на което то се основава, е заключено в мисълта. Показателна е неговата оценка, дадена от архимандрит Софроний: „...още един вид въображение, за което искаме да говорим, е опитът на разсъдъка да проникне в тайната на битието и да постигне божествения мир. Такива опити неизбежно се съпровождат от въображението, което мнозина наричат с високото име на богословското творчество. Подвижникът на умното богословие и чистата молитва решително се бори в себе си с този вид „творчество”, защото то е процес обратен на реда на действителното битие, тъй като при това човекът „твори” Бога по свой образ и подобие” (Старецът Силуан.). Православното монашество е и едновременно исихазъм” (Γ. Μαντζαρίδνς. Παράδοσις καί Άνανέωσις είς τήν τεολογίαν του Γρηγορίου Παλαμα. Σ. 9.) Знанието Съгласно Св. Григорий Палама записки от съчиненията му. Можем да преминем към разглеждане на знанието за Бога, както го описва светогорецът Григорий Палама. Когато човек премине от плътското знание към душевното, а от душевното към духовното, той съзерцава Бога и придобива Неговото знание, тоест своето спасение. Знанието за Бога, както ще бъде обяснено по-долу, е не умозрително, а екзистенциално (тоест то не е престава, а се изживява, човешката душа е изцяло в него – бел. прев.), тъй като богопознанието се придобива от цялото човешко същество. За достигането на такова знание на човек му е необходимо предварително очистване на сърцето, тоест изцеление на душата, ума и сърцето. Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8). Както вече беше отбелязано, Варлаам утвърждавал, че знанието за Бога се достига не чрез неговото съзерцание, а с човешко размишление. „Ние можем, - казвал той, - да придобием богопознание с помощта на философията”. Затова Варлаам поставял пророците и апостолите, които са видели нетварната светлина, по-долу от философите. Самата нетварна светлина той назовал чувствена, тварна и „по-долу от нашето размишление”. Въпреки това светителят Григорий Палама, бидейки носител на преданието и човек на откровението, настоявал на противоположното (твърдение). В своето богословие той излага учението на Църквата, съгласно което нетварната светлина, тоест съзерцанието на Бога не е символично видение и не е нещо чувствено и тварно, по-долу от мисленето, а е обожение (на човека). Посредством обожението човекът се удостоява със съзерцание на Бога. Човекът виждащ нетварната светлина, я вижда именно затова, защото се съединява с Бога; вижда с вътрешните и даже с телесните си очи, макари при условието те да са преобразени от Божието действие. Човекът се удостоява с познание за Бога, при което това знание стои над всяко човешко знание (придобивано чрез логическо размишление) и над чувствата. Това учение светителят излага на различни места във всичките си съчинения. Въпреки това ние не си поставяме за задача да дадем в тази глава систематично изложение на цялото учение на светителя Григорий за познанието на Бога и затова ще се ограничим с анализ на централните негови положения, както то е представено в основополагащия труд на светителя „Триади в защита на свещенобезмълсвуващите” (Γρηγορίου Παλαμα έργα. Ξεσσαλονίκη. Πατερικαί εκδόσεις «Γρηγόριος ό Παλαμας», 1982.). Трябва да добавим, че все пак ще приведем не цялото учение, изложено в този труд, а само неговите основни моменти. За да достигне съзерцанието на нетварната светлина, човек е длъжен да разкъса всякаква връзка на душата с долното, да се отрече от всичко чрез опазване на Христовите заповеди и с помощта на достигаемото благодарение на това безстрастие да се възвиси, „над всякакво познавателно действие чрез продължителна, чиста и неществена молитва”. Изисква се следователно преди всичко изцеление на човека, което се постига чрез опазване на Христовите заповеди и освобождение на душата от греховната връзка с тварния свят. Човекът се озарява с непристъпния блясък на „непознаваемото в най-висша степен съединение”. Чрез това съединение той вижда Бога ставайки светлина посредством светлината. Виждайки нетварната светлина той познава Бога, придобива знание за Бога, истинно познава Неговата пресветлост и непостижимост. Това обожение е съединение и общение с Бога. По думите на светителя, „виждането (на Бога) е не просто оставяне и отрицание (на телесното, разумното или чувственото възприятие), но е и съединение и обожение, тайнствено и неизразимо извършващо се по Божия благодат след изоставянето на всичко ниско, запечатващо се в ума, по право - след успокоението, което е по-високо от оставянето” (с. 186 от гръцкото издание на „Триадите...”). Съзерцанието на нетварната светлина е причастие и „боготворящо приобщаване” (с. 158, 188, 190). По такъв начин съзерцанието на светлината е съединение, макар и непостоянно у несъвършените, а съединението със светлината е зрение. „И тъй, съзерцанието на светлината е съединение, макар то (да е) и непостоянно у несъвършените; а какво е това съединение със светлината, ако не зрение?” (с 478). Светителят Григорий напомня за изстъплението (екстазиса). това изстъпление, за което се говори в светоотеческото учение, няма нищо общо с изстъплението на Пития и на последователите на други религии. Изстъплението (в този смисъл, в който то се употребява като термин свързан с учението на исихазма) е (състоянието), при което умът молейки се е отдалечил от (отблъснал от себе си – бел. прев.) „привързаността към съществуващото, към злото и лукавото, а след това със заемащото средното положение...” (с. 476). Екстазисът в собствен смисъл е отдалечаване от мирското и плътско мъдруване. В чистата молитва умът „напълно се одтава на изстъплението (есктазиса) отдалечавайки се от всичко съществуващо” (с. 476). Това изстъпление е над отрицателното, тоест над умозрителното богословие (това богословие, което описва свойствата на Бога чрез отрицание, напр. – Бог е непостижим, необятен и т.н.; нарича се още „апофатическо” богословие – бел. прев.); „то е свойствено само на бридобилите безстрастие; и още няма съединение (на човека с Бога), ако Утешителят (Светият Дух) не озари свише молещия се, седящ в горницата на пределите на естеството и очакващ обетованието (обещанието дадено в обета на Завета – бел. прев.) на Отца (виж. Деяния на св. апостоли 1, 4, 13), и не го придобие чрез откровение (изразено) в виждането на светлината” (с. 476-478). С други думи, изстъплението, тоест непрестанната умна молитва, в която човешкият ум има постоянна памет за Бога, и се освобождава от всяка привързаност към страстите и така нареченият свят на греха, все още не е съединение с Бога. Съединението на човека с Бога възниква с идването на Утешителя и негов признак е Божието сияние. Боговиждането, обожението и съединението с Бога дават на човека екзистенциално (вътре в живия живот, не въображаемо или абстрактно – бел. прев.), истинско знание за Бога. „Боготворящият дар на Духа е неизказана светлина, и тя прави обогатилите се с божествената светлина не просто изпълнени с вечна светлина, но им дарува и знание и благолепен живот” (с. 634) В това състояние човек придобива знание за Бога. На твърдението на Варлаам, според което уж „най-великите съзерцатели”, тоест (според него) философите, познават Бога само чрез съществуващото (тоест чрез творението, чрез това, което сетивата на човека улавят – бел. прев.), познанието за Бога „чрез умното светоявление... никак не може да бъде истинно” (с. 564), светителят Григорий отговаря, че „Бог се познава не само чрез съществуващото, но и чрез във висша степен несъществуващото, тоест нетварното, а също така чрез вечната пребиваваща над всичко светлина”. Това знание „понастоящем – във вид на залог, се дарува на достойните, а във вечността, безконечно ги осиява”. Именно по тази причина съзерцанието на светиите е истинно, „и всеки, който не го прлизнава за истинно е отпаднал от божественото познание” (с. 564-566). По такъв начин този, който пренебрегва съзерцанието на Бога, от Когото е истинното знание, отпада от божественото познание и в действителност не познава Бога. Оттова е ясно, че боговиждането, обожението, съединението с Бога и знанието за Бога са тясно свързани помежду си и не могат да бъдат обект на мисловно изследване независимо едно от друго. Разкъсването на това единство отдалечава човека от знанието за Бога. Православната гносеология е основана на сиянието и откровението на Бога в очистващото се човешко сърце. Както се вижда, такова богопознание се намира зад пределите на човешкото знание. Съзерцаването на нетварната светлина превъзхожда всяко действие на ума; то е над виждането и разбирането (с. 448). Тъй като това съзерцание е достъпно само на сърцата на „верните и съвършените”, то „безмерно превъзхожда светлината на знанието (по разум)”, и не само „знанието, което се добива с елинската наука („елинска наука” е обозначение за рационална наука, както днес бихме казали „наука” въобще – бел. прев.)..., но и от знанието добивано от Божествените Писания тази светлина се различава толкова, че (ако) светлината от знанията придобивани от тях можем да сравним със светилник светещ на тъмно място, (то) светлината на тайнственото знание можем да сравним със сияещото през деня светещо светило, тоест със слънцето” (с. 448). Съзерцанието на нетварната светлина и произтичащото от нея знание не е достижение на силите на разума и не се състои в съвършенството на разумното естество, както твърдял Варлаам. То стои над разума. Такова знание Бог дава на тези, които са чисти по сърце. Този, който твърди, че боготворящият дар е достижение на разумното естество, се противи на Христовото Евангелие. Ако обожението би било дар от природата, то всички би трябвало да сме длъжни да станем богове, кой в по-малка, кой в по-голяма степен. Обожените светии обаче превъзхождат естеството (на телесната и разумната си природа, раждат се от Бога, тоест от Бога се раждат като светии, защото Той е Източника на светостта; на тях Бог е дал възможност да станат чада Божии (Иоан. 1:12. с. 620-622 от „Триадите...”). Съзерцанието на нетварната светлина, даваща на човека знанието за Бога, бива и чувствено и свръхчувствено. Телесните очи се преобразяват и по такъв начин виждат „неизказаната светлина, непристъпната, невеществена, нетварна, боготворяща, вечна, сиянието на божественото естество, сбавата на божеството, благолепието на Царството Небесно” (с.606). Тази светлина е „невъзприемамема за чувствата, непреобразена от Духа (с. 454).” По думите на преподобния Максим Изповедник, чието учение излага св. Григорий Палама, апостолите са видели нетварната светлина „благодарение на изменението на чувствените енергии, произведени в тях от енергията на Духа” (с. 454). Съзерцанието на нетварната светлина и произхождащото от нея знание стои не само по-високо от естеството и човешкото знание, но и над добродетелите. Нали „всяка добродетел и всяко наше подражание на Бога правят придобиващият я пригоден за божествено съединение, благодатта пък само извършва неизказаното съединение” (с. 616). Съзерцанието на нетварната светлина и произтичащото от него знание не е достижение на силите на разума и не е съвършенство на разумното естество, както твърдял Варлаам. То стои над разума. Такова знание Бог дава на тези, които са чисти по сърце.Този, който твърди, че боготворящият дар е постижение на разумното естество, се противи на Христовото Евангелие. Ако обожението е природен дар, то всички би трябвало да станат богове, кой в по-малка, кой в по-голяма степен. Обожените светии обаче превъзхождат естеството, раждат се от Бога; на тях Бог даде възможност да станат чеда Божии (Иоан. 1:12. с. 620-622). Съзерцанието на нетварната светлина, което дава на човека знанието за Бога, бива и чувствено и свръхчувствено. Телесните очи се преобразяват и по такъв начин виждат „неизказаната светлина, непристъпната, невеществена, нетварна, боготворяща, вечна, сиянието на божественото естество, слабата на божеството, благолепието на Царството Небесно” (с. 606). Тази светлина „е невъзприемаема за чувствата, не е преобразена от Духа) (с. 454). По думите на преподобния Максим, чието учение излага Григорий Палама, апостолите видели нетварната светлина „благодарение на изменението на чувствените енергии, произведено в тях от енергията на Духа” (с. 454). Съзерцанието на нетварната светлина и произтичащото от него знание стои не само над човешкото естество и човешкото знание, но и над добродетелите. Всъщност „всяко добродетел и всяко наше подражание на Бога правят този, който ги притежава пригоден за божественото съединение, благодатта пък извършва самото неизказано съединение” (с. 616). По такъв начин обожението, което е цел на духовния живот, се състои в явлението на предаването на Божието откровение на чистото сърце. Именно това съзерцание на нетварната светлина ражда духовна радост в душата. Всъщност, както казва светителят Григорий Палама, признак за (присъствието на) тази светлина е възникващото в душата усмиряване на недобрите наслаждения и страсти, мирът и преустановяването на движението на помислите, покоят и духовната радост, презрение към чомешката слава, мирение в съюз с неизказаната радост, ненавист към мирското, любов към небесното, по-право, към Единия Бог Небесен; накрая и това (е ясен признак), че ако заслонят (пред погледа на съзерцаващия нетварната светлина) или даже избодат очите на съзерцателя, той ще вижда светлината не по-малко ясно” (с. 634). От всичко казано по-горе е ясно, че цел на лекуването на човека е съзерцанието на нетварната светлина. Въпреки това обаче тъй като тази глава е посветена на съзерцанието, то както ми се струва, няма да е излишно да изложим тук и учението на светителя за това, че съществуват много степени на съзерцанието. Характерни (в този случай) са неговите думи: „При това в съзерцанието (τεωρίας) от този вид има начало и това, което следва след началото, се отличава от първото като по-блестящо от по-тъмното, но край няма никакъв: неговото усъвършествуване е безпределно, подобно на възхищението при (получаване на божественото) откровение. Защото едно е сиянието, а друго е постоянното съзерцание на светлината, а още по-друго е виждането на предметите в света, когато отдалеченото застава пред очите и бъдещето става като настояще” (с. 478). Следователно съществуват степени на съзерцанието и още повече – степени на знанието. В тази връзка, както ми се струва, би било полезно да разгледаме учението на преподобния Петър Дамаскин за осемте духовни съзерцания (Φιλοκαλία. Τ.Γ΄. Σ. 32-33.). По думите на този светия съществуват осем духовни съзерцания, тоест осем степени на съзерцание. Първите седем от тях принадлежат на този век, докато осмото е дело на бъдещия век. Първото съзерцание е познанието за скърбите и изкушенията в това житие. Второто съзерцание е „знанието за нашите прегрешения и Божиите благодеяния”. Третото – знание за предсмъртните и следсмъртните мъчения. Четвъртото е знание за житието в този свят на Иисус, Неговите ученици и останалите светии, тоест деянията и словесата на мъчениците и преподобните отци. Петото е знанието за естеството и изменението на предметите. Шестото е съзерцанието на съществуващото, тоест знанието и постигането на чувствените Божии творения. Седмото е постигането на умопостигаемите Божии творения, тоест на Ангелите. Осмото е знанието за Бога, тоест богословието. Следователно съзерцанието има много етапи и степени и е необходимо да се измине голям път, за да се дотигне нетварната светлина, тази „красота на бъдещия век”, „храна на небожителите”. За стъпала на съзерцанието служат помненето на смъртта, което е дар Божий, непрестанната молитва, вдъхновение за съвършено опазване на Христовите заповеди, знание за нашата духовна нищета, тоест осъзнаване на своите грехове и страсти и покаяние, което следва след тях. Всичко това идва благодарение на действието на божествената благодат. И разбира се съвършеното съзерцание – това е знанието за нетварната светлина, което по думите на светителя Григорий също се подразделя на виждане и постоянно виждане. По такъв начин очистването, което се извършва от Божията благодат, създава необходимите предпоставки за това човек да може да достигне съзерцанието, тоест общението с Бога, собственото обожение и знанието за Бога. Към тази граница го довежда подвижническия живот на Църквата. Този живот не се подчинява на човешки критерии и не се стреми да направи човека „прекрасен и добър” (според понятието на античната етика), но се стреми да му даде съвършено изцеление, позволяващо му да достигне общение с Бога. Докато човекът е далече от общение и съединение с Бога, той още не е придобил своето спасение. Подвизаващият се духовно и съзерцаващият нетварната светлина се нарича на езика на Отците „обоживаем”. Този израз употребяват преподобния Дионисий Ареопагит и преподобния Иоан Дамаскин. Както видяхме, повтаря го и светителят Григорий Палама (с. 620 – Триади...). Изцелението на душата, ума и сърцето довежда човека до съзерцание на Бога, съобщавайки му знание за божествения живот. В това знание се заключава и спасението на човека. Силата на Името "Името на Божия Син е силно и безгранично и крепи цялата вселена." Това са думи от "Пастирът от Ерм", но и ние не бихме разбрали ролята на Иисусовата Молитва в православната духовност, ако нямахме усещане за властта и силата на Божието Име. Ако Иисусовата Молитва е по-съзидателна от други, то е защото съдържа Името Господне. В Стария Завет , както и при други древни култури, съществува тясна връзка между душата и името на даден човек. Личността му с нейните особености и сила в известен смисъл присъства в името му. Да знаеш името на даден човек, значи да вникнеш в неговата природа и по този начин да се свържеш с него, дори може би да придобиеш известна власт над него. Затова тайнственият Вестител, Който Се бори с Иаков на мястото, наречено Иавок, отказва да разкрие Името Си (Бит.32:29). Същото отношение виждаме и в отговора на Ангела към Маной: "защо питаш за името ми? то е чудно." (Съд.13:18). Смяната на името означава решителна промяна на човешкия живот, както когато Аврам става Авраам (Бит.17:5) или Иаков става Израел (Бит.32:28). По същия начин Савел след обръщането си става Павел (Деян.13:9), а при подстрижението си всеки монах получава ново име, което обикновено не избира сам, като знак за радикалното обновление, което преживява. В еврейската традиция да направиш нещо в името на нещо друго, или да призовеш и да заклеваш в името му са действия с тежест и авторитет. Да призовеш името на някого значи да го направиш действено присъстващ. "Като произнася някое име, човек го съживява. Името веднага извиква душата, обозначавана с него; ето защо самото споменаване на едно име има толкова дълбоко значение."21 Което е вярно за човешките имена, е вярно в несравнимо по-висока степен за Божието Име. Силата и славата на Господа присъстват и действат в Неговото Име. Божието Име е numen praesens, Бог с нас, Еммануил. Да призоваваш Името Господне съзнателно и с внимание означава да се поставиш в Неговото присъствие, да се откриеш за силата Му, да се отдадеш като инструмент и жива жертва в Ръцете Му. В късния юдаизъм усещането за величието на Божието Име било толкова силно, че tetragrammaton не се произнасял на глас при служението в синагогата: Името на Всевишния било считано за твърде страшно, за да бъде изговаряно. Единение Направим ли сериозен опит да се молим с дух и истина, веднага остро осъзнаваме вътрешната си дезинтегрираност, липсата на единство и цялостност. Въпреки всичките ни усилия да застанем пред Господа, мислите продължават да се движат неуморно и безцелно в главата ни като бръмченето на мухи (Епископ Теофан) или капризното подскачане на маймуни от клон на клон (Рамакришна). Да съзерцаваш означава на първо място да присъстваш там, където си - да бъдеш тук и сега. Но обикновено установяваме, че не сме способни до ограничим съзнанието си в броденето му наслуки през времето и пространството. Ние си спомняме миналото, предвиждаме бъдещето, планираме какво ще правим по-нататък; хора и места застават пред нас в безспирна върволица. Липсва ни силата да съберем себе си на единственото място, където трябва да бъдем - тук, в Божието присъствие; неспособни сме да живеем изцяло в единствения момент от времето, който действително съществува - сега, в непосредственото настояще. Това вътрешно разпадане е една от трагичните последици на Грехопадението. Справедливо е наблюдението, че хората които се справят с нещата, са онези които не вършат повече от едно нещо едновременно. Но това не се постига лесно. И ако е трудно във външните ни дела, толкова по-трудно е в делото на вътрешната молитва. Какво трябва да се прави? Как да се научим да живеем в настоящето, във вечното Сега? Как да уловим kairos, решаващият, сгодният момент? Точно тук може да помогне Иисусовата молитва. Многократното Призоваване на Името може да ни приведе, по Божията благодат, от разделеност в единение, от разпръснатост и множественост в единственост. Насоченост навътре Многократното призоваване на Името, като прави молитвата ни по-единна, я прави едновременно и по-дълбоко вътрешна, в по-голяма степен част от нас - не нещо, което правим в определени моменти, а нещо, което сме през цялото време; не действие, извършвано от време на време, а постоянно състояние. Моленето по този начин се превръща в истинска молитва на цялата личност, в която думите и смисълът на молитвата напълно се отъждествяват с молещия се. Всичко това е изразено добре от Пол Евдокимов (1901-1970): "Образът който най-често възниква в катакомбите е фигурата на молеща се жена, Orans. Той представлява единствената вярна нагласа на човешката душа. Не е достатъчно да имаме молитвата: трябва да се превърнем в молитва - въплъщение на молитва. Не е достатъчно само на моменти да въздаваме хвала; целият ни живот, всяко действие и всеки жест, дори усмивка, трябва да се превърнат в химн на обожанието, в жертва, в молитва. Трябва да принасяме в жертва не онова, което имаме, а онова, което сме."34 Тoва е, от което светът има нужда преди всичко: не от хора, които казват молитви по-често или по-рядко, а от хора, които са молитви. Видът молитва, която Евдокимов описва тук може да се определи по-точно като "сърдечна молитва". В Православието, както и в други традиции, обикновено се различават три вида молитва, които трябва да бъдат разглеждани по-скоро като равнища на интерпретиране отколкото като последователни етапи: молитва на устните (устна молитва); молитва на nous-а, на ума или съзнанието (умствена молитва); молитва на сърцето (или на разума в сърцето). Призоваването на Името започва, както и всяка друга молитва, като устна молитва, в която думите се произнасят от езика чрез съзнателно усилие на волята. Същевременно, отново чрез съзнателно усилие, ние концентрираме ума си върху смисъла на онова, което се изрича от езика. С течение на времето и с Божия помощ молитвата ни все повече се превръща във вътрешна. Участието на ума става по-силно и спонтанно, докато звуците произнасяни от езика стават по-маловажни; може би за определено време те въобще престават и Името се призовава мълчаливо, без никакво движение на устните, само мислено. Когато това се случи, ние сме преминали по Божията благодат от първото равнище към второто. Не че призоваването на глас напълно престава, защото има моменти, когато дори "най-напредналите" във вътрешна молитва, пожелават да призоват високо Господа Иисуса. (А и кой наистина може да претендира, че е "напреднал"? Ние всички сме "начинаещи" във всичко що се отнася да Духа.) Човекът е много повече от съзнателен ум; освен мозъка и умствените способности съществуват емоциите и чувствата, естетическата чувствителност, заедно с дълбоките пластове отяинстинкти на личността. Те всички имат своя роля в молитвата, защото цялата личност е призвана да участва в акта на молението. Подобно на капка мастило падаща върху попивателна хартия актът на молитва трябва да се разпростре уверено навън от мозъчния център на съзнанието и мисловната дейност, докато обхване всяка част от нас. Казано на технически език, това означава, че сме призвани да напреднем от второто към третото равнище - от "молитва на ума" към молитва на "разума в сърцето". В този контекст думата "сърце" трябва да бъде схващана по-скоро в семитския и библейски смисъл, отколкото в модерния западен дух; тя обозначава не просто емоциите и чувствата, а пълнотата на човешката личност. Сърцето е основният орган на нашата самоличност, то е нашата най-вътрешна същност, "най-дълбокото и вътрешно аз, което не се придобива освен чрез жертване, чрез смъртта". Според Борис Висшеславцев, то е "центърът не само на съзнанието, но и на несъзнателното, не само на душата, но и на духа, не само на духа, но и на тялото, не само на разбираемото, но и на непостижимото; с една дума то е абсолютния център". Разбирано по този начин сърцето е много повече от материален орган в тялото; физическото сърце е външен символ на безграничните духовни способности на човешкото същество, създадено по образ Божи, призвано да се уподоби Нему. За да завършим пътуването навътре и да постигнем истинската молитва от нас се изисква да влезем в този "абсолютен център", т. е. да слезем от разума в сърцето. По-точно, призвани сме да слезем не от, а със разума. Целта е не просто "сърдечна молитва", а "молитва на разума в сърцето", защото различните начини за разбиране, включително и разсъдъка са дар Божи и трябва да бъдат използвани в служба към Него, а не отхвърляни. Този "съюз на разума със сърцето" е знак за възвръщането на единството на нашата паднала и разпокъсана природа, възстановяването ни в изначалната пълнота. Сърдечната молитва е връщане в Рая, заличаване на Грехопадението, възвръщане на status ante peccatum. Това означава, че тя е една есхатологична реалност, обет и предчувствие за Бъдещия век - нещо, което в наше време никога не се разбира изцяло в пълнота.