Думи

Отне ми време да напиша нещо. Открито и без анонимни имена. 

Искам да кажа няколко неща. Основното е Уморена съм. 

Първо,защото работя нон стоп и второ,защото на главата си имам цяла Вселена от неща извън колежа. 

Винаги съм била открита за себе си,като личност и не съм крила, нито проблемите си,нито успехите си,защото няма какво кой знае да крия. И никога целта не е била съжаление или възхищение. 

Всеки има своят път и своите грешки,които да изобледува. Аз моите успях да превъзмогна дори пред очите на учениците и още в началото,когато бях странна и черна,но никога няма да забравя бележката на ученик Справяте се страхотно и се гордея с вас и то не за преподаване, а защото може би усещаше през какво минавам..

Докато бях в колежа ми се случиха и много житейски несгоди. И не само на мен. Загубих баща си. Загубих баба си. 

Няма да забравя,че след погребението на следващият ден аз просто избрах да вляза в класната стая и да преподавам. И пак тъпото ми чувство за хумор кънтеше в думите на майка ми,когато влязохме в гробищата :” Лена, ми то тук жив човек няма… “

През това време се обвинявах всеки божи ден и мразех себе си,защото ми бе внушена вина,че напускам един насилник,който нанесе щети не само на мен,но и на всички свои деца. 

Да бъда самотна майка не е геройство. Не е гордост. Не е продукт на еманципацията. Не е пример. 

А е обстоятелство, за което платих висока цена и за което всеки ден изплакани сълзи,когато няма никой наоколо, когато мъкна тежките торби от супера и когато си спомнях за онова младо и глупаво момиче,което искаше нещо хубаво от неправилният човек,от необичащият човек. А грешка или не.. никога няма да я нарека. Защото тези деца ме крепяха и ме крепят до ден днешен без да въртя целия си свят на свръхконтрол над тях. Те ми казваха Мамо не се отказвай, искам да си щастлива. Защото бяха видели неща,които не пожелавам на никое дете да види.

Трогателна история? За мен не е. За мен е болка и нещо,което бих искала да забравя История. Зад която седят обаче хиляди проблеми в системата. Липса на защита от наистина жертви на сериозно насилие, хаос в институциите и хиляди проблеми.. 

И отделно изключително дразнещото опит за съжаление. А никога не исках никой да ме вижда,нито силна. Нито жертва. Защото аз съм повече от това. 

И ако някой ме съжалява, моля, да не говори с мен.

Така от една развалина аз реших да стана на краката си. Да постигна нещата,които бих искала. Дали откъм външност (тегло) или да доразвивам обучението си,което никога не съм спирала… Нито за миг от началото на изборът ми да стана майка не спрях да живея с надежда.  Всеки ден ставайки и от памперси, до чинии, пране и книги и проекти и тук там социален живот. И нито един ден. Аз не се отказах. Не казах Не мога. А точно обратното. 

И ще ви кажа защо не съм. 

Ние децата на 90те имаме лукса да започнем от лишения, памерси от плат и доста малко разнообразие в сравнение с днешните поколения. 

Хич не ни беше скучно, а и в младините много от нещата,които сега са лесно достъпни тогава бяха истинска форма на бунт. Приключенията и “забранените неща", рок енд рола и моторите и чичо ми Жоро Киса,с който израстнах летата докато работех.. бяха такава част от живота  на всеки от нас. Шарените коси, китари и огньове, летни забивки,  стопове, концерти и хиляди,хиляди бунтове. От тези на Иракли до Окупацията. Някак си сякаш бяхме закърмени да се бунтуваме. Децата на прехода бяха отговорни да изведат другите към нещо по - добро… Дали някога ще се случи. Зависи от всеки нас. ..

И така. Моите истории и както каза един мой ученик, сякаш съм живяла 1000 живота са и на още много хора около мен. Ние просто живеехме. Всеки ден. Някак си мрежите и всеки прекаран час в тик ток или инстаграм го заместете с истории и живот. 

Жажда да опиташ, да си на ръба. Да усещаш адреналин. Да казваш Не. Да искаш да разбираш, защото искаш да променяш. Да обичаш свободно. Без граници. Без днешните “sexual harassment “ abuse” bully racism homophob.. За нас тези неща бяха чужди.  И бяхме свободни. От думите най вече. 

Семейството ми част от,което беше “стари пари”,които никой не бе виждал от комунизма насам,от които останаха антики, книги и порцеланови кукли и .. обикновени хора от планините.. беше здраво и сплотено. 

С хъс на военни и лекари и бизнес,който развиха,когато бях тийнейджър. 

Въпреки това обаче аз все се инатях на обноските, не исках нищо наготово. Обличах се, както си искам. Работех нон стоп дори след училище (Златарски). Тайно ходех на курсове за куклен театър, изкуства и танци,защото наште се мръщеха. Хващах се за гадже с актьори и всякакви нарцистични личности. Заблехосвах се по поезия и пиеси,които ми посвещаваха. По тоя смотан блясък, фалшив и ненужен (това от сегашната ми гледна точка) . В същото време ходех по селата от любопитство, обикаляхме хиляди места. Влизах в университета да слушам лекции още в 10 ти клас. Бях отегчена от училището. Четох учебниците преди да почнем годината.  Беше лесно (дори математиката,когато я обичах и когато татко беше още жив и ми показваше математиката на летците и военните).  Обожавах космоса и звездите.. просто,защото няма как да не обичаш морето и плаването,без да си взел учебника по астрономия..

После пък,за да имам пари за книги и учене работех и ужасните,но и забавни и моделстване и барманство. Защото имах цел. И исках пътувания, учене.. курсове.. 

И с хилядите мъдрости трупани от годините няма как да не се научиш да Разбираш, да прощаваш… да живееш. 

И така след рамките на историята.. Аз не съм герой. Много неща не съм видяла и научила все още. Не съм опитвала хиляди неща. Дори не знам дали въбоще имам две клетки интелектуална сила.. мамка му. 

И така… същината на писането.. 

Моята философия е да не се мисля,за повече,нито от колеги, нито от ученици. Нито от клошари,нито от Титан,нито от Президента,нито от който и да е авторитет.. всички за.мен са хора. 

А, през тези години аз се учех и продължавам да се уча на хиляди малки детайли в живеенето. 

Колежа за мен беше едно хубаво място,за което случайно кандидатствах през Януари ,като стажант и човек с опит в много проекти,но и тепърва,набиращ скорост в образованието,като мисия. Беше спешен избор,защото трябваше да се завърна в София. Чакаха ме семейни дългове. Баща на.легло. И всичко от начало.

Започнах с много хъс и желание най - вече да разбера учениците и техните тревоги и мисли. Говорех с часове за проекти и идеи и научих много неща. 

Истината е обаче,че сме жестоки един към друг,че тийнейджърството бушува от мисли, хормони от изкривени думи и много неща и с този риск да бъда възприета като забавна реших да намеря подход,който да накара поне половината въобще за слушат, за която и да е тема,която преподавам. Това е далеч по - трудно от класически, сухарски модел на И така деца.. и урока и общуването приключва,когато бие звънеца.. 

Но това настрани.. Искам казвайки всичко това нарочно по хаотичен, женски и емоционален начин да кажа,че подкрепям колегата си Дейвид Йорданов. Че не съм съгласна с уволнението му. 

Че му прощавам за думите,които се забиха доста в сърцето ми. Които ме караха да плача много. Но тук не искам да се изкарвам героиня и всеопрощаваща. Да те са груби. Много от тях не са истина. 

Аз също казах много неща. Но едно от тях е обичам, “тъпак”,идваше ми да му залея ледена кофа върху главата и в същото време да го почистя и гушна..  

И  от страх отблъснах и все още отблъсквам хората. И казвам и бягам… 

Не би ме.било страх от нищо,освен от това да допускам хора.  И това е продукт от историята ми… 

А от любов и обич все още ме е страх… 

Да, боли ме. Сърдя се.. Изболях си го в душата. Мълчах. 

Грубо е. 

Но всичките тези истории от живота ми не са напразни и те винаги са ме водили към това да не се озлобявам. 

И ако аз съм част от някаква причина той да не е тук.. Бих искала да кажа,че се гордея с обединението, с позицията на всеки, като учител,който преподава Гражданско образование, че прощавам на думите му…макар те да не са единствената причина да не е тук.. и че се надявам всеки да получи своето по - добро бъдеще и шанс. 

Че не искам да губите надежда. 

Ако това е причината никой не ме е повикал да пита истина ли е,за мен ли е тн.. Че това не е хуманно. Че не е заслужено. Че и той сгреши,но не до там..

И.. така. Поуката на тази история,която поражда повече въпроси е 

Няма нищо предсказуемо. Крайните срокове са просто заблуда, че след тях знаем какво следва. 

Дори някой да каже нещо.. прошката е важна..  дори и да няма повече приятелство или каквото и да е… дори и да не видиш този човек отново. Поуката е да и казваме и истината ... 

Пожелавам ви да го видите и да творите. Пожелавам и на него да бъде и другото зад станиола ,което аз видях. Да го покаже на света. 

И…. Всичко предстои.