Що е то изкуство?

Значението на думата "изкуство"( пояснение)
Думата "изкуство" обикновено се използва в най-широк смисъл. В този широк смисъл под нея обикновено се има предвид някакво умение, което не е естествено разпространено сред хората, а се придобива след известен период на упражнение и добиване на опит. В същия този смисъл например се говори за изкуството да балансираш върху опънато въже, изкуството да свириш на гребен, изкуството да масажираш, изкуството да лъжеш или пък изкуството да се харесваш на всички. Във всички тези случаи думата „изкуство” е синоним на добре овладяно умение.
Нещо съвършено различно обаче се има предвид, когато кажем „изящни изкуства”. Френският и вече универсално приет термин за това е beaux arts. Тези изкуства се наричат така, защото те имат работа не с постигането на някаква полза или на телесно удоволствие чрез някакво умение, а се отнасят до явление от съвсем друг род, а именно - красотата. Изящните изкуства биват най-общо четире – изобразително изкуство, музика литература,театър заедно с множество смесени форми, каквито са например операта и киното.
Изящните изкуства имат за свой медиатор (посредник) благородните или теоретичните сетива, които са две: зрение и слух. Зрението и слухът се различават от останалите три сетива (обоняние, вкус и осезание) по това, че те не се нуждаят от разлагането, разпадането и веществената консумация на своя обект.
В този смисъл няма нищо чудно в това, че в протежението на цялата човешка история „изкуствата”, които се основават на последните три не-благородни сетива, като готварството (вкус), парфюмерията (обоняние) и масажът (осезание) не се считат за изящни изкуства. Французите например, при все че минават за най-големите ценители на качественото вино или на умелия сексуален масаж, никога не биха определили съприлежащите им умения като beaux arts. Обратното би минало за проява на наивност или дори на глупост.
Трудното и лесното изкуство....Какво все по-често хората очакват от изкуството? - Готов отговор, лесна, запаметима фраза, едностранчива емоция. Колкото по-едностранчива (и поради това фалшива – животът никога не е едностранчив), толкова по-добре. Очакваме от изкуството всъщност готов, завършен, плосък, опитомен продукт – фабрикат или в по-неприятния случай полу-фабрикат. Нещо, което лесно се помни и поради същата причина нещо, което и бързо се забравя. Нещо, което бързо ще ни освободи от себе си и съответно бързо ще ни раз-товари – няма да бъде товар ни за сетивата, нито за ума. Търси се „изкуство”, което набързо след употреба да се превръща в отпадък – вече никому ненужна опаковка от впечатления, емоции, спомени. И след това бързаме да протегнем ръка към следващия готов продукт или полу-продукт, нов, актуален, девствен - с все още неразкъсана блестяща опаковка. И очакваме да извършим с него същата бърза процедура – по изконсумирането му, обезвреждането му, унищожаването му. Ако лекото и безболезнено храносмилане не ни се отдаде – тогава ние веднага сме готови да оспорим качеството на продукта.
Всъщност ние очакваме от изкуството да бъде безвредно – такава претенция обаче не може да се отправи по отношение на никое истинско изкуство. Същинското изкуство боли – то остава да тежи върху сетивата, остава да ражда мисли и идеи, които не бързат да напуснат ума. Истинското изкуство е буквално тежко – трудно поносимо, граничейки с непоносимото. То отваря рани - мисли, които не бързат да се затворят и които често се отварят и актуализират при сблъсък с нови преживявания. То никога не дава готови, опитомени отговори, а ни провокира да ги търсим, без лекомислието да се хвърлим на врата на първия срещнат такъв. Истинското изкуство не може да бъде затворено - във фраза, чувство, цвят или емоция, които да ни се струват достатъчни, казващи всичко. Изкуството остава свободно, диво, несъразмерно, болезнено – то е бедствие: О, мило и прекрасно мое бедствие! Тези думи ми се струват казани именно за изкуството.
Систематични наблюдения върху "културния потребител"С какво се характеризират хората склонни към потребителство в сферата на културата и изкуството? Ами първа и основна тяхна характеристика е това, че те са напълно лишени от собствено мнение, по-точно казано от собствена позиция и собствен вкус. Нещо повече - въпросните хора се страхуват да притежават такива. Ето защо те предоставят личното си право да упражняват собствен естетически вкус и собствени възгледи на определени вече културно-институционализирани субекти: например – на специализирани музикални магазини, на тематични поредици книги от определени издателства, на рубрики за култура в дадени периодични издания или в интернет сайтове. Доверявайки се на въпросните „институции” потребителите приемат с най-голяма охота груповия вкус за свой. С това те вече се чувстват напълно уверени в правото си да харесат дадено произведение. Нещо повече – те започват да се надпреварват в усилията си да изразят възторга си по отношение на него калкото се може по-"изискано" или пък по-духовито от останалите. Определени хора, чрез това си умение се превръщат в говорители на дадена група потребители и се ласкаят да наблюдават себе си в тази роля. В групата започва да се поражда една определена еуфория на общия вкус. Всеки е въодушевен, че може да открие своя телешки възторг по отношение на даден културен продукт (филм, албум или книга) изписан и на лицето на своя съсед. Собствено мислене в групата не се толерира. То би застрашило общата еуфория. Двата единствени критерия за да бъде оценен като „прекрасен” даден културен продукт в подобна група са следните: да бъде узаконен от дадена културна институция или медия и по възможност да се консумира леко и без затруднения.
Другата основна черта на потребителя на култура е, че той консумира изключително продукти излезли на пазара през последните дни. Той сякаш си въобразява, че книгите, музиката и филмите също имат срок на годност, подобно на хранителните продукти. Въпрос на лично достойнство за въпросното лице е да изкаже своя възторг (в някои редки случаи и резерви - също групово регулирани) по отношение на най-новия културен продукт, с което да покаже, че това вече го е изконсумирал. Това му дава поредната доза актуалност, която той болезнено чувства, че постоянно му се изплъзва. Истеричният стремеж по отношение на най-новото в изкуството никак не се различава от аналогичния стремеж по отношение на най-новия модел GSM или пък автомобил. Единствената разлика е, че субектите на първия се изживяват като далеч повече възвисени и издигнати от останалите. Въпросният стремеж към актуалното е вече инстинктивно имплантиран у тях от принципите на консуматорското общество и успешно поддържан от огромния рекламен апарат.
На базата на казаното дотук, може да се разбере защо потребителите на култура показват пълно безразличие към класическото изкуство. Нещо повече – класическото трябва да бъде държано далеч или опитомено под рубриката „снобизъм”, за да не може то да застраши и изобличи пошлата липса на всякакъв вкус и способност за преценка у въпросните потребители.
Една обаче твърде неприятна страна на потребителите на култура, която рязко контрастира с тяхната привидна безвредност, е, че ако някой друг прояви смелостта да има собствена позиция и преценки, те са склонни да му се нахвърлят, обвинявайки го в пресилена категоричност, претенциозност и поради това субективизъм. И в крайна сметка в снобизъм. Плаващите по-общото течение обвиняват притежаващите самостоятелна преценка в собствения си грях – именно в снобизъм. У потребителите на култура се изявява инстинкта на стадото хиени изправени пред силния звяр-единак - те нападат групово. Те нападат най-вече личните преценки, чрез които чувстват, че въпросният субект се отличава от всички останали. В това те се чувстват оправдани и сигурни. Закономерен резултат от това обаче е, че те развиват злоба и завист към всяка проява на ярка индивидуалност. Към нещо, което те се самоосъждат, никога да не проявят!
Терминът - „всеядсвото на културата” Разгледаният по- горе феномен (потребителското отношение към културата) е тясно свързан и с един друг, който с право можем да наречем всеядство.
Човек може и да не е предполагал, но и по отношение на изкуството също може да има всеядство, досущ като онова, характеризиращо познатия вид домашни животни, които никак не са придирчиви към онова, което похапват.
Основанието за това е следното: хората, лишени от естетически вкус (нещо, което те самите често наричат „претенции”, когато го срещнат у другите) са склонни да консумират абсолютно всичко, което медиите им предложат под щампата „изкуство”. При това те го консумират с апетит, защото въпросната щампа напълно задоволява глада им да се чувстват „културни”, „интелектуални” или пък „извисени”. Тези хора посещават всички концерти на вносни (т.е. вече признати) изпълнители и на всичките концерти остават „потресени”, „покъртени” и „възхитени” от въпросните музикални „титани”. Тези хора са първите по всякакви кино-панорами, коментират, препоръчват и изговарят с благоговеен трепет имената на всички най-модни режисьори. Тези хора четат всички актуални книги, вдигнали някакъв медиен шум, като консумират дори "фентъзи", поради липса на други достатъчно модни книги. Всъщност последното май консумират с най-голямо удоволствие (грях, който в техни очи е наистина извиним, предвид останалата им "културност").
Единственото, което остава неясно с оглед на такива хора, е дали те все са в състояние да направят малката разлика между изкуство и бестселър. Или пък още по-малката разлика между събитие /произведение/ натоварено с медиен шум и събитие /произведение/ натоварено с естетическа стойност. Всъщност единственият достатъчно честен отговор е: „Не”.
Смъртта на изкуствотоТворецът и ценителят вече не могат да съществуват във връзка помежду си. Техният контакт и общение са изцяло узурпирани от властнически безличната фигура на търговеца/продуцента. Най-общо казано – на пазара. Последният налага на твореца "какво се твори" и на ценителя "какво се харесва". Дотам, че вече няма творец и няма ценител. Първият се е превърнал в производител на продукт, а
вторият - в консуматор.