Снежанка, Ал Пачино и Седемте джуджета

Каква е връзката между Йода, Ал Пачино и Снежанка.

Ще започна отдалече, за да вляза със засилка.

Нека скочим в черната дупка на Снежанка и ще преминем през квантовата сингуларност в една паралелна вселена. Където историята започва.

Та значи прибират се седемте джуджета и започват да мрънкат полифонично – някой ми е спал в креватчето, някой ми е ял от паничката, и т.н. вкисналости.

Всичко това опира до два естетически неиздържани феномена – черногледството и егоизма. Първото е да виждаш чашата като наполовина празна, да интерпретираш обективно неутрални ситуации с негативна нагласа, да очакваш все лошото. Спал му бил някой в креватчето, видите ли. Ама наистина огромен праз. А егоизмът ни кара да не виждаме друг, освен себе си. Какво вселенско късогледство, самоограбване.

Но да не бързаме да съдим. То не е лесно да си джудже. Страдаш от двата най-кофти комплекса едновременно - нисък ръст и малка пишка. Разбираемо, някак, че ти е сговнено. Всеки иска да бъде приет и харесван. Такива хора обичайно компенсират липсите си с мачовщина, осъдителност, неприемане. Агресивни са дори, гледат да стъпчат другия, че и на него да му е кофти като на тях. Въобще, нещастният човек винаги изхожда от позицията на липсата. При това не говорим за нормално изхождане, където пускаш водата и се усмихваш щастливо, а за самосвална диария по главите на другите. А както знаем, ако лайното не е с румени бузи, има нещо гнило, разстроено, и то вътре в човека.

Та в тази приказка джуджетата са ми много по-интересни от Снежанка, която в реалността, както се видя, също е своеобразно джудже. Иначе казано, всички сме джуджета по един или друг начин, което ни довежда до същността на историята. Защо е така?

Ако си представим за момент един друг свят, където хората не се сравняват вечно помежду си, където всеки се чувства приет и затова гледа на света позитивно, като на пълна чаша, тогава тази приказка става една ужасна небивалица. Кошмар някакъв даже. Затова ще я пренапишем.

Прибират се значи джуджетата и започват да пляскат с ръце, крака и даже с уши от въодушевление. Уау, някой ми е спал в креватчето – казва едното. Колко хубаво, държал ми го е топло. И се метнало да си доспи. Велико – казва друго – някой ми е ял от попарката. Дано му е харесала с чай и сухари, та да се е заситил порядъчно. След като се изреждат да казват кое от притежанията им е влязло в неочаквана употреба, всички примижават от кеф, заляти от усещане за споделеност и даже почват лекичко да мляскат с уста.

После идва мащехата и казва на Снежанка. Моля ти се, скъпа, ела си у дома. Откак си тръгна сън не ме хваща. Така ме зарежда красотата ти, слънце си ти, пък и ме мотивира всяка сутрин да си правя йогата и маската от краставици.

Не мога, майко, трябва да се впусна в света и да събера житейски опит, щото не е достатъчно само да си хубава. Истинската красота е невидима за очите, тя се вижда единствено със сърцето. Не стига и да си добра, а трябват мъдрост, гъвкавост, космополитност, за да се отнесеш към всеки с добротата, която най му приляга. Дай ми по тоя повод от твоите отровни ябълки, че да позная страданието. Само в мъката и загубата човек развива сетива за нюансите на живота, познава себе си. Само страданието дава онази емпатия, която позволява да виждаме в контекст, а не да плякаме самарянски клишета където ни дойде. Добротата може да е зло, ако не е съзнателна реакция към уникалното в другия. Това го четох в една книга на Ошо.

Пристигнал след време принцът и изцвилил от радост. Кефиш ма, ш‘та скъсам – викнал на Снежанка в кристалния ковчег, свалил си хюмнетката и й се метнал като Кортез на индианци. Чак след третия тек се учетил, че тя всъщност е в кома. Но понеже се влюбил в неземната й красота, а любовта превръща глупака в още по-голям глупак, взел да прави всякакви ирационални неща, като да й говори, да я милва, да й реше косата. Грижил се за нея по какви ли не начини, което постепенно го извадило от суетата му, пораснало го. Накрая Снежанка се събудила, от раждането, и си казала, постигнах мъдрост и разбрах, че животът имитира изкуството. Оженили ли се с принца и заживели като на кино, ама не холивудско, а по Алмодовар.

А пък джуджетата направили страшни кариери (като всеки уверен човек). Едно станало джедай, казва се Йода, други две - известни актьори - Ал Пачино и Том Круз, четвърто - велик художник - Тулуз-Лотрек, а останалите били толкова щастливи и приемащи се, че даже не им трябвало някой да ги забелязва, така че се превърнали в невидими герои, които неусетно променили света - нашия, света на диска, или на някое гладно дете.

Иван Владимиров Нав