Крясъци

Искам да крещя

Да викам докато ехото ми остане някъде в далечината дори да ме няма 

Преди мислех,че няма любов 

Има егоизъм 

И това беше така заради човекът,който избрах за баща на децата си.

И същият този егоизъм,който ги унищожава 

Чувствам вина. Чувствам се предадена и предаваща. А просто исках семейство 

Четири години вървях сама по пътя си 

Отблъсквах хора и случки 

Не се хранех

Живеех на автопилот. Отблъснах Него.  Нарочно. Защото той няма нужда от това. 

Работата ми беше спасение. 12  часа на ден... 

Уморих се от тази война с Маартен 

Той загуби в поредният опит за семейство

Но спечели ... всичко останало. 

Спечели и успя да разбие всичко по пътя си...  

И детето ми все още го няма. .

А усърдието ми да се държа сякаш всичко ми е наред и се справям е уморително. Да даваш сира на други, когато ти сам нямаш. 

Но аз съм войник... затова и избрах да бъда...И като се замсиля войните,които водим от маймунската си природа са далеч по - страшни от тези на фронта.  Там няма индивидуализъм. 

Дано спечеля битките си. Вътрешните

А как беше ме страх да обичам или да се забавлявам. Сякаш предавам другите...

Живота минава... е той не е само избор.

И най - смешното е ,че в този текст няма нищо интелектуално. Няма го момичето с книгите. Има го вътрешния свят проекция на страхове и 

Крясъци 

Дано приключат  ..

Знаеш ли.. да ти.. Ти си вътрешниятАз,на който говоря

Защото,когато отворя този блог от години ще се смея с глас. 

Трудно е. Тва с изборите. Трудно е това в този свят на парадокс но прогреса,когато мозъчетата ни не са пригодени за оцелеят в свят на богове. Американски богове (по Нийл Геймън жесток сериал) Руски битки полугове, Западни задници и на кого освен се кланяме.

Аз на никого не искам да се кланя. Искам само простота. 

А тя е най - трудна за постигане.