Светът през очите на една майка

Виждаш ли,дете мое как хоризонтът е изправен пред очите ми и изгубен се разхожда между спомени.

Гласът ми дете мое е последното ми ВСИЧКО, което изгрещях, за да не пордължа да чувам себе си докато сепревръщам в листопаден шум през лято, което си отива ,потънало във синьо много преди да се завърне към началото..

 Небето дете мое,ах това небе ,стъпило на тротоарите се блъска във бетонните фасади,отделя сянката си – мъртъв силует на незабравка през погледа си и върви....Но гърбът му не понася мисълта,че незабравките танцуват дори,когато се ражда и мълчанието от огорчението, настръхнало във себе си...

Вятърът, ах този вятър дете мое...та той преплита въздуха в ръцете си ,отпускайки началото на ехото след стъпките успели да прескачат слепотата си, потънала в треви зелена завист и дълго ще разхвърля пепелта, която кацнала на рамото на времето пристъпваше по дългата страна на неговата сянка....

 Дъждът извървя всичките си стъпки заедно със капките увиснали на косъм след всяко тяхно последно падане в привидно ласкавите длани на локвите, докоснали деня във сухотата му...този ден, ах този ден мило мое дете и неговата извираща уязвимост във очите му точно като теб. Та..тя винаги разплаква изоставените улици повторили онази неспособност да съберат косите му...тъгата да целунат и сълзите му..да дете сълзите му...точно в полунощ..

 Градът изглежда сив и безпомощен в отеснените си дрехи, които така и не прикриха голотата му... той дете мое... разпростираше в себе си пространството дори след подранилото разсъмване,което наранено ще си тръгне сред бръчките от неподредени улици.В забързания ход на заглушено ехо и тежестта на въздуха в гърдите на уж недишащите булеварди,когато се разхожда със носталгия преди да се завърне към началото, когато мен едва ли ще ме има... 

Нощта...ах нощта дете мое...Тя е изгубила звездите си върху избелялото платно на тишината си...заключила очите на небето,луната наблюдава тихо стъпките, които се изнизваха по булевардите,а после им насъскваше кучета,за да излаят липсващата хроника в складираните празни мисли пред вратите...това е нощта – като вдовица в черно неоплакала съдбата си,дете мое ...най – изящното състояние на времето.... 

Денят се въртеше околко часовете си в междуточията от недоразвити думи и метафори, преобърнати в безмълвие докато се разпадне на съставни части недостатъчност и самота...Вървящ с клатушкаща походка покрай стъклените нерви на фасадите..покрай прозорците издишали болката от пепелта в гърлата си и се върти от поредното ненадживано предателство дефекртирало дишането му ... Улиците... тези улици дете мое...са дълго предължение на водопадите преди да са превърнато ежедневие и сивотата да изсуши ръцете им на крачка от съществуващото време – действително ни нужно за да намерим сред този лабиринт от думи- домове и хора...или прозорецът,запазилл светлината си през погледа на някой просяк в брадясалата мъка пред очите му ....Дърветата изтекоха във полета на птиците прогонени да скитат в пустоща ...безвучно онемяла е гората,дете мое, мъхът по дънерите липства и всеки писък във зелените корони се превръща в предсмъртен стон изригнал от премръзналите коренища като сърце, което бърза да се пръсне преди дори да е обичало.. 

Хората, дете мое,ах хората им техните гримаси..те не виждаха наведените си очи сред сълзи от закъснели листопади сред безчувсвената тихост на листата по време на абсурндното сбогуване с морето... Но теса уморени дете мое, уморен и отчакане на последния влаков перон...на своето закъсняко умиране сред сенките на чуждите сезони и болката от мълчанието на дългите нощи, когато нощта не говори преди да се завърне към началото и не предскаже денят. Думите не дочакаха прилива, не познаха тихата ми тъга дете мое, не повярваха в шума на листопада... не отделиха сянката си в изкривеното разбиране...не отделиха голотата си превърната в неистинност с неправилна фонетика... не заглушиха дори ехото дете мое... не извьрвяха стъпките заедно с мен... а можеха да бъдат строги съдници, дете мое...съдници на тишината на тези 12 импресии за една липсваща флейта много преди да ме завърнат към началото... И виждаш ли дете мое ,пейзажът е безупречен и когато крясъкът на чайките ще си отиде,сбогувал се едиствено със вятъра и аз ще си отида.... тогава дете мое ще остане само да нашепва надвисналата тишина на моите думи...докоснала се върху отлива на морето..сред грохота изгригващ от вълните,който като липсващо съзвучие,родено от полета на птиците покрива с тялото си тлеността, прахта и пясъка на любовта ми ...... Но помни,дете мое,защото те обичам...жажда за импресия има за онзи който усеща... лунния смисъл...онзи смисъл, който потапя своята четка по тялото ти без дори да го знае...без дори да разбира как рисува в душата ти де,те мое...а тя би била така искрена и чиста...в онзи красив лунен смисъл. Онзи смиъл дете..на фона на цялото господсващо безсмислие.... така обещаната от мен картина за Нели!